— Е, и? — Емили ставаше нетърпелива.
— Да, но погледнете това.
Мис Пърсихаус пъхна етикета за куфар в ръката на Емили. Той носеше надпис: „Хотел «Мендъл», Мелбърн“.
— Австралия — каза мис Пърсихаус — и Южна Африка не са едно и също нещо. Или поне в моята младост не бяха. Сигурно не е особено важно, но все пак има значение. Ще ви кажа и друго. Чувала съм мисис Уилет да се обръща към дъщеря си с „гугутче“, а това също е по-типично за Австралия, отколкото за Южна Африка. Все странни неща. Защо не искат да признаят, че идват от Австралия, ако наистина е така?
— Странно е, разбира се — съгласи се Емили, — както и причината, поради която искат да живеят тук през зимата.
— Това се набива на очи — каза мис Пърсихаус. — Срещнахте ли се вече с тях?
— Не, исках да отида там тази сутрин. Само че не знаех точно какъв предлог да измисля.
— Ще намерим повод — отсече мис Пърсихаус. — Донесете автоматичната ми писалка, хартия за писма и плик. Точно така. Сега чакайте да помисля. — Тя направи пауза и без всякакво предупреждение повиши глас, надавайки пронизителен вик: — Рони, Рони, Рони! Дали това момче не е оглушало? Защо не идва, когато го викам? Рони, Рони!
Рони пристигна в бърз тръс, с четка в ръка.
— Какво има, лельо Каролайн?
— Какво може да има! Виках те, това е всичко. Поднесоха ли ти кейк с чая, когато беше при Уилет вчера?
— Кейк ли?
— Кейк, сандвичи — каквото и да било. Колко си бавен, момчето ми. Какво ти поднесоха с чая?
— Шоколадов кейк — отговори Рони озадачен — и някакви сандвичи с пастет.
— Шоколадов кейк? — повтори мис Пърсихаус. — Това ще свърши работа. — Тя започна да пише енергично. — Върни се да боядисваш, Рони. Недей да се въртиш с отворена уста. Извадиха ти сливиците, когато беше на осем години, сега нямаш никакво извинение.
Тя продължи да пише:
Скъпа мисис Уилет. Чувам, че сте приготвили много вкусен шоколадов кейк вчера следобед. Ще бъдете ли така любезна да ми дадете рецептата? Зная, че няма да имате нищо против молбата ми. Един инвалид има толкова малко възможности за разнообразие, освен нещо ново в диетата си. Мис Трефъсис любезно обеща да донесе тази бележка, тъй като Рони е зает сутринта. Новината за избягалия затворник не е ли направо ужасна?
Тя сложи писъмцето в плик, запечата го и го адресира.
— Заповядайте, млада госпожице. Вероятно ще намерите куп репортери, навъртащи се около вратата. Голяма част от тях пристигнаха с екскурзионния автобус на Фордър. Видях ги. Но вие попитайте за мисис Уилет и кажете, че носите бележка от мен — ще ви пуснат. Няма нужда да ви напомням да държите очите си отворени и да извлечете максимална полза от посещението си. Вие и без това ще го направите.
— Много сте любезна наистина — усмихна се Емили.
— Услужвам на тези, които сами могат да си помогнат — каза мис Пърсихаус. — Впрочем още не сте ме попитали какво мисля за Рони. Предполагам, че и той е във вашия списък. Добро момче е посвоему, но е ужасно слабохарактерен. Жал ми е да го кажа, но за пари той би направил почти всичко. Погледнете го как се държи! И не му стига умът да види, че бих го харесала десет пъти повече, ако се изправеше срещу мен и ми кажеше да вървя по дяволите.
— Последният човек е капитан Уайът:
— Струва ми се, че пуши опиум. Лесно можеш да го окачествиш като човека с най-лошото настроение в Англия. Искате ли да знаете нещо повече?
— Като че ли не — отвърна Емили. — Това, което ми казахте, изглежда доста изчерпателно.
18
Емили посещава дома Ситафорд
Докато Емили пъргаво крачеше по пътя, времето се промени. Спусна се мъгла, която обгърна всичко.
„Какво ужасно място за живот е Англия — помисли си тя. — Ако не вали сняг или дъжд или пък не е ветровито, тогава има мъгла. А ако слънцето не се покаже, е така студено, че пръстите ти премръзват.“
Пресипнал глас отдясно прекъсна мислите ѝ.
— Извинете, случайно да сте виждали един бултериер?
Емили се стресна и се обърна. До портата видя висок, слаб мъж, мургав, с кървясали очи и прошарена коса. Беше се подпрял на патерица и разглеждаше Емили с огромен интерес. За нея не беше трудно да разпознае капитан Уайът, инвалида собственик на вила номер три.
— Не, не съм — отвърна Емили.
— Излязла е — продължи капитан Уайът. — Любвеобилно същество, но абсолютно глупаво. При всички тези коли…
— Не забелязах по този път да се движат много коли.
— През лятото минават екскурзионни автобуси — каза капитан Уайът строго. — Сутрешният рейс от Ексхамптън. Изкачва се до сигналната кула, като по средата на пътя от Ексхамптън спира за лека закуска.