— Да, но сега не е лято — уточни Емили.
— Независимо от това един автобус дойде преди малко. Репортери, предполагам, тръгнали да огледат къщата Ситафорд.
— Познавахте ли добре капитан Тревелян? — попита Емили.
Въпросът относно изчезналия бултериер беше просто претекст от страна на капитан Уайът, продиктуван от най-естествено любопитство. Тя знаеше добре, че главният обект на внимание по това време в Ситафорд беше тя, и бе естествено капитан Уайът да иска да я види както всеки друг.
— Не зная много за него — отговори мъжът, — той ми продаде тази къща.
— Наистина ли? — В учудването на Емили имаше покана.
— Скъперник, ето това беше той — продължи капитан Уайът. — Уговорката беше той да стегне къщата за своя сметка, за да удовлетвори изискванията на купувача, и само защото рамките на прозорците бяха боядисани в шоколадово и с жълти контури, той поиска от мен да платя половината. Твърдеше, че уговорката била за един цвят.
— Вие май не сте го харесвали? — предположи Емили.
— Постоянно се карахме с него, но аз се карам с всички — уточни капитан Уайът. — В място като това хората трябва да се научат да те оставят на мира. По всяко време чука на вратата, влиза и дърдори. Нямам нищо против да се виждам с хора, но само когато аз съм в настроение, а не когато на тях им скимне. Тревелян се отбиваше, когато си поиска, с маниер на феодал. Тук вече не остана човек, който да смее да ме доближи — добави той със задоволство.
— О! — възкликна Емили.
— Най-добре е прислужниците ви да са туземци — каза капитан Уайът. — Разбират от заповеди. Абдул! — изрева той.
Висок индиец с чалма излезе от къщата и зачака вежливо.
— Заповядайте вътре да пийнете нещо — покани я капитан Уайът — и да разгледате малката ми къща.
— Съжалявам — каза Емили, — но трябва да бързам.
— О, не, не трябва — съпротивляваше се капитан Уайът.
— Да, трябва — настояваше Емили. — Имам уговорка.
— Днес вече никой не владее изкуството да се живее — отвърна капитан Уайът. — Гониш влакове, уговаряш си срещи, определяш време за всичко — пълни глупости. Стани с изгрева на слънцето, казвам аз, яж когато ти се поиска и никога не се обвързвай с време или дата. Бих могъл да науча хората как да живеят, но няма кой да ме слуша.
„Резултатът от този вдъхновен начин на живот не е твърде обещаващ“ — помисли си Емили. По-голяма развалина от капитан Уайът тя никога не беше виждала. За всеки случай, чувствайки, че любопитството му е задоволено в достатъчна степен, тя още веднъж потвърди, че има уговорка, и продължи по пътя си.
Вратата на дома Ситафорд беше от масивно дъбово дърво, с изящен звънец, пред нея — огромна изтривалка за обувки и блестяща пощенска кутия. Всичко символизираше комфорт и достойнство, както Емили не пропусна да забележи. Спретната прислужница, обикновена на вид, отвори вратата. Емили разбра, че журналистическата напаст я е изпреварила, когато прислужницата каза резервирано:
— Мисис Уилет не приема тази сутрин.
— Нося бележка от мис Пърсихаус — каза Емили.
Това явно промени нещата. Лицето на прислужницата изрази нерешителност и тя преразгледа становището си.
— Влезте, моля.
Емили беше въведена в нещо, което агентите по недвижими имоти описват като „добре обзаведен коридор“, и оттам в голяма гостна. Вътре гореше силен огън и се усещаше женско присъствие. Наоколо се търкаляха няколко стъклени лалета, претенциозна чанта, момичешка шапка и палячо с много дълги крака. Нямаше никакви фотографии. Огледала бързо всичко, Емили грееше ръцете си на огъня, когато вратата се отвори и влезе момиче на нейната възраст. Беше много хубаво, елегантно и скъпо облечено, забеляза Емили и същевременно си помисли, че не е виждала човек в състояние на по-силен страх. Не че си личеше от пръв поглед. Мис Уилет си даваше вид, че е напълно готова да ѝ помогне.
— Добро утро — каза тя, като пристъпи напред и ѝ стисна ръка. — Съжалявам много, че майка не може да слезе, но тя прекарва сутрините в леглото си.
— Съжалявам. Страхувам се, че съм дошла в неподходящо време.
— Не, разбира се, че не. Готвачът записва рецептата за кейка в момента. Радваме се да услужим на мис Пърсихаус. При нея ли сте отседнали?
Емили си помисли с усмивка, че това може би беше единствената къща в Ситафорд, чиито обитатели не знаеха точно коя е тя и защо е тук. В дома Ситафорд имаше строго разделение между работодатели и подчинени, и ако вторите знаеха нещо за нея, то първите дори и не подозираха.
— Не, не съм отседнала при нея — отговори Емили, — настаних се при мисис Къртис.