— Къщата наистина е ужасно малка и ако не се лъжа тя живее заедно с племенника си Рони. Предполагам, че не би имало място и за вас. Тя е чудесен човек, нали? Винаги си мисля: какъв силен характер притежава, но понякога се страхувам от нея.
— Малко заядлива е — съгласи се весело Емили. — Но човек се изкушава да бъде такъв, особено ако хората не му се противопоставят.
Мис Уилет въздъхна.
— Бих искала да мога да се противопоставям на хората — каза тя. — Прекарахме най-ужасната сутрин, изтормозени от репортерите.
— Напълно ви разбирам — рече съчувствено Емили. — Това е къщата на капитан Тревелян, нали? Човекът, който беше убит в Ексхамптън.
Опитваше се да отгатне причината за безпокойството на Вайолет Уилет. Очевидно момичето беше изнервено. Нещо го плашеше, при това силно. Тя нарочно спомена направо името на капитан Тревелян. Момичето не реагира, вероятно очакваше да го чуе.
— Да, беше ужасно.
— Разкажете ми, ако, разбира се, нямате нищо против.
— Не, не, нямам.
„Много странно се държи това момиче — помисли си Емили. — Не се чува какво говори. Какво я е накарало да се изплаши така точно тази сутрин?“
— Интересувам се от сеанса с викането на духове — продължи Емили. — Чух за това случайно и ми се стори твърде интересно, искам да кажа, направи ми силно впечатление.
„Момински трепети — помисли си тя, — това е по моята част.“
— О, беше ужасно — каза Вайолет, — никога няма да забравя тази вечер. Мислехме, че някой си прави шеги. Макар че шегата беше отвратителна.
— Разкажете.
— Никога няма да забравя как запалихме лампите. Всички изглеждаха странно, с изключение на мистър Дюк и майор Бърнаби, които не са емоционални натури и никога не биха признали, че нещо от този род им е направило впечатление. Но колкото и да се владееше майор Бърнаби, личеше си, че е изплашен. Страхувам се, че той повярва в казаното от духа повече от всеки друг. Помислих, че горкият мистър Райкрофт ще получи инфаркт или нещо подобно, въпреки че той трябва да е привикнал с тези неща, защото прави много проучвания в областта на свръхестественото. А колкото до Рони, Рони Гарфийлд, нали се сещате, той изглеждаше, сякаш наистина е видял дух. Дори мама беше ужасно разстроена — никога не бях я виждала в подобно състояние.
— Сигурно е било много тайнствено. — Емили се опитваше да изкопчи още нещо. — Бих искала да съм там, за да видя.
— Наистина беше тайнствено. Всички се преструвахме, че просто се забавляваме, но съвсем не беше така. И после изведнъж майор Бърнаби реши да тръгне за Ексхамптън. Опитахме се да го спрем, казахме му, че ще го затрупа снегът, но той не се вслуша в предупрежденията ни. След като той си отиде, ние седяхме ужасени и разтревожени. И снощи, не, вчера сутринта, научихме новината.
— Мислите ли, че е бил духът на капитан Тревелян? — каза Емили с глас, изпълнен със страх. — Или пък е било ясновидство или телепатия?
— О, не зная, но никога, никога повече няма да се присмивам на тези неща.
Прислужницата влезе, носейки сгънат лист хартия върху табличка, която подаде на Вайолет. След като тя се оттегли, Вайолет разгърна хартията, погледна я и я подаде на Емили.
— Заповядайте — каза тя. — Всъщност идвате тъкмо навреме. Историята с убийството разстрои прислугата. Мислят, че е опасно да се живее в това затънтено място. Снощи майка ми не се сдържа и им каза да си стягат багажа. Следобед тръгват. Вместо тях ще вземем двама мъже — единият да се грижи за къщата, а другият да бъде нещо като шофьор и иконом. Мисля, че ще се справят много по-добре.
— Прислужниците са простодушни, нали? — подхвърли Емили.
— Та нали капитан Тревелян не беше убит в тази къща?
— Какво ви накара да дойдете да живеете тук? — попита Емили, като се постара въпросът ѝ да звучи непринудено и по момичешки естествено.
— О, мислехме, че би било приятно — отговори Вайолет.
— Не намирате ли, че е по-скоро скучно?
— Не, не, аз обичам провинцията.
Но очите ѝ избягваха погледа на Емили. За момент придоби недоверчив и уплашен вид. Неспокойно се размърда в стола си и Емили се изправи неохотно.
— Ще трябва да вървя — каза тя. — Благодаря ви много, мис Уилет. Надявам се, че майка ви ще се оправи скоро.
— Тя всъщност е добре. Безпокои се само заради прислугата.
— Разбирам.
Ловко, без да бъде забелязана от момичето, Емили хвърли ръкавиците си на малката маса. Вайолет Уилет я изпрати до входната врата и си взеха „довиждане“ с няколко любезни думи.
Прислужницата, която отвори на Емили, беше отключила вратата, но когато Вайолет я затвори след оттеглилата се гостенка, Емили не чу звука от превъртането на ключа. Когато стигна до портата, бавно се върна обратно.