Емили беше нахвърляла в малкия си бележник почасово предполагаемото алиби на леля Дженифър. След малко подметна:
— Колко странно е всъщност, че леля Дженифър е била на кино по времето, когато е убит брат ѝ.
— Много тъжно, нали? — каза сестра Дейвис. — Разбира се, тя не е могла да предположи, но след това бе буквално съсипана.
Емили помисли как да разбере необходимото, без да задава директен въпрос.
— Не бе ли имала някакво видение? — попита тя. — Не бяхте ли вие човекът, който я е посрещнал и който ѝ казал, че изглежда особено?
— О, не — отговори сестрата. — Не бях аз. Видяхме се едва на вечерята, но тогава тя се държеше както обикновено.
— Сигурно бъркам с нещо друго — каза Емили.
— Може би е споделила някой роднина — предположи сестра Дейвис. — Самата аз се върнах доста късно. Почувствах се виновна, че съм оставила пациента си за толкова дълго време, но сам той ми предложи да изляза.
Внезапно тя си погледна часовника.
— Боже! Той беше помолил за още една грейка. Трябва да се погрижа за това. Нали ще ме извините, мис Трефъсис?
Емили се изправи, отиде до камината и натисна копчето на звънеца.
Прислужницата се появи леко уплашена.
— Как се казвате? — попита Емили.
— Беатрис, мис.
— Съжалявам, Беатрис, но май няма да дочакам леля Дженифър. Исках да я попитам за обичайното ѝ пазаруване в петък. Забелязахте ли да носи голям колет на връщане?
— Не, мис, не я видях, когато влизаше.
— Но нали казахте, че се е върнала в шест часа?
— Да, точно така. Не разбрах, че се е прибрала, и когато отидох до стаята ѝ, за да занеса гореща вода, часът бе около седем, се стреснах, като я видях да лежи на леглото си в тъмното. „Здравата ме изплашихте, мадам“ — казах аз. „Върнах се преди доста време, в шест часа“ — отговори ми тя. Но не забелязах никъде голям колет — продължи Беатрис, като се опитваше да бъде максимално полезна.
„Всичко се оказа толкова сложно — отчая се Емили. — Вече измислих разни видения и големи колети, но доколкото разбирам, човек все трябва да съчинява нещо, ако не иска да събуди подозрение.“
Тя се усмихна приветливо.
— Всичко е наред, Беатрис, не се безпокойте.
Прислужницата излезе от стаята. Емили извади малко разписание от чантата си и го погледна.
— Тръгва от Ексетър в три и десет от гара Сейнт Дейвид — мърмореше тя. — Пристига в Ексхамптън в три и четирийсет и две. Достатъчно време, за да отиде до къщата на брата и да го пречука. Колко нечовешки звучи само и колко глупаво. Кога са следващите влакове в обратна посока? Дакърс спомена за един в четири и двайсет и пет и друг в шест и десет, който пристига в седем без двайсет. Да, напълно възможно изглежда. Жалко, че сестрата няма в какво да бъде заподозряна. Отсъствала е целия следобед и никой не знае къде е била. Естествено, не вярвам някой от тази къща да е убил капитан Тревелян, но самата потенциална възможност звучи утешително. А, входната врата хлопна.
В антрето се чуха гласове и след малко вратата се отвори и леля Дженифър влезе.
— Аз съм Емили Трефъсис — каза Емили. — Годеницата на Джим Пиърсън.
— О, значи вие сте Емили — каза мисис Гарднър, стискайки ръката ѝ. — Това е голяма изненада.
Изведнъж Емили се почувства безпомощна и малка. Точно като дете, което върши глупости. Леля Дженифър беше необикновена личност. Притежаваше силен характер.
— Пихте ли вече чай, скъпа? Не? Ей сега ще пийнем. Само миг, първо трябва да се кача да видя Робърт.
Докато произнасяше името на съпруга си, на лицето ѝ се появи странно изражение. Твърдият, решителен глас почти премина в нежен шепот. Като лунна пътека върху тъмни водни талази.
„Тя го обожава — помисли Емили, останала сама в гостната. — Въпреки всичко има нещо страшно в леля Дженифър. Не знам дали на чичо Робърт му е приятно да бъде обожаван чак толкова.“
Когато Дженифър Гарднър се върна, беше свалила шапката си. Емили се възхити на косата, спускаща се по раменете ѝ.
— Искаш ли да говорим за станалото, Емили, или предпочиташ друга тема? Ако не желаеш, ще те разбера напълно.
— Наистина, не е особено приятно.
— Само можем да се надяваме — каза мисис Гарднър, — че ще открият истинския убиец по-бързо. Моля натисни звънеца. Ще изпратя чая на сестрата горе, в стаята ѝ. Не желая да седи при нас и да дрънка глупости. Как само мразя сестрите.
— Тя добра ли е?
— Предполагам. Така смята Робърт. Но аз никога не съм могла да я понасям, макар според него тя да е най-добрата сестра, която сме имали.
— Изглежда много добре — каза Емили.
— Ами! С тези лапи?
Емили погледна ръцете на леля си, дългите бели пръсти, докосващи каничката с мляко и щипката за захар.