Капитан Уайът изпусна чашата с уиски, която тъкмо поднасяше към устните си, и тя се разби на пода. Кресна на Абдул и го обвини, че не е поставил масичката от удобната страна на стола му. После поднови разговора:
— Значи това е тя. Твърде добра е за тоя бакалин. На нея ѝ трябва истински мъж.
— Младият Пиърсън изглежда много добре — каза мистър Райкрофт.
— Изглеждал добре. На момичето не му трябва някакъв си бакалин. Какво знае за живота един млад човек, прекарващ всеки ден в канцеларията? Какво знае той за реалността?
— Може би реалността след присъдата за убийство ще го отрезви за известно време — обобщи сухо мистър Райкрофт.
— Полицията сигурна ли е, че той го е направил?
— Достатъчно сигурна, за да го арестува.
— Селски мухльовци — презрително отсече капитан Уайът.
— Не съвсем — каза мистър Райкрофт. — Тази сутрин най-изненадващо инспектор Наракот се представи като един способен и ефективен служител.
— Къде го видя?
— Обади се вкъщи.
— А на мен не се обади — каза Уайът, чувствайки се, кой знае защо, пренебрегнат.
— Е, вие не бяхте близък с Тревелян.
— Не разбирам какво искаш да кажеш. Тревелян беше стипца и му го заявих в лицето. Не го оставих да се разпорежда с мен. Не се подмазвах както останалите тук. Непрекъснато досажда ли, досажда. Ако реша да не виждам някого месец, два или пък година — това си е само моя работа.
— Е, от една седмица не си се виждал с никого — каза мистър Райкрофт.
— Не съм и за какво ли ми е? — Разяреният инвалид удари с юмрук по масата. Мистър Райкрофт разбра, че не е трябвало да казва това. — Защо ми е притрябвало, отговори ми!
Мистър Райкрофт благоразумно замълча. Ядът на капитана стихна.
— Въпреки всичко — продължи той, — ако полицията иска да знае нещо за Тревелян, аз съм човекът, при когото трябва да дойдат. Обиколил съм света и съм се научил да преценявам вярно хората. С един поглед разбирам колко струва някой. Каква полза от ходенето при изкуфели баби и дъртофелници? Това, което им трябва, е преценката на един истински мъж.
Отново удари по масата.
— Струва ми се — каза Райкрофт, — че те знаят какво търсят.
— Сигурно и за мен са разпитвали — рече капитан Уайът.
— Ами… не си спомням добре — отвърна мистър Райкрофт предпазливо.
— Защо не можеш да си спомниш? Да нямаш вече склероза?
— Май бях объркан — опита се да го успокои мистър Райкрофт.
— Объркан значи? Уплашен? Аз не се плаша от полицията. Доведи ги тук. Ще им покажа аз на тях. Знаеш ли, че предишната вечер улучих една котка от сто ярда?
— Така ли?
Навикът на капитана да стреля по истински и въображаеми котки поставяше на изпитание съседите.
— Уморен съм — каза изведнъж капитанът. — Пийни още нещо, преди да тръгнеш.
Мистър Райкрофт изтълкува намека правилно и стана. Капитан Уайът продължи да настоява за питието:
— Ако пиеше малко повече, щеше да си два пъти по-голям мъж. Мъж, който не може да се наслади на едно питие, не е никакъв мъж.
Но мистър Райкрофт твърдо отказа. Беше изпил вече едно силно уиски със сода.
— Какъв чай пиеш? — попита го Уайът. — Въобще не разбирам от чай. Казах на Абдул да набави. Помислих си, че това момиче може някой път да поиска да мине на чай. Много хубаво момиче. Трябва да направя нещо за него. Сигурно скучае до смърт в място, където няма с кого да си поговори.
— С нея има някакъв млад мъж — каза мистър Райкрофт.
— Днешните млади мъже ме отвращават — отсече капитан Уайът. — Какво добро намирате у тях?
Това беше сложен въпрос, на който не можеше да се даде еднозначен отговор, и мистър Райкрофт, без да се опитва да го търси, пое към къщата си.
Женският бултериер го изпрати до портата, което му коства голямо нервно напрежение.
В съседната къща мис Пърсихаус говореше на племенника си Роналд:
— Ако ти е приятно да се влачиш подир момиче, което не те иска, това си е твоя работа, Роналд. Но по-добре се дръж за госпожица Уилет. Би могъл да имаш някакъв шанс, макар че не съм много убедена.
— О, така ли! — възнегодува Рони.
— Другото, което искам да ти кажа, е, че щом полицай е дошъл в Ситафорд, аз трябваше да бъда уведомена. Кой знае, може би щях да му дам полезна информация.
— Аз също не знаех, преди полицаят да си отиде.
— Това е толкова типично за теб, Рони.
— Съжалявам, лельо Каролайн.
— И когато боядисваш градинските мебели, няма защо да боядисваш и лицето си. Така се хаби боята, а качеството не се подобрява.
— Съжалявам, лельо Каролайн.
— Не спори повече с мен — каза мис Пърсихаус. — Изморена съм.
Рони пристъпваше от крак на крак нетърпеливо.
— Е? — извиси глас мисис Пърсихаус.