— Нищо… просто…
— Да?
— Ами чудя се дали ще имаш нещо против, ако утре духна към Ексетър.
— Защо?
— Искам да се видя с един човек.
— Какъв човек?
— Просто човек.
— Ако един младеж иска да лъже, поне да го прави добре — сряза го мис Пърсихаус.
— Но…
— Не се извинявай.
— Значи мога, нали?
— Не зная какво имаш предвид със „значи мога“. Сякаш си малко дете. Над двайсет и една години си.
— Да, но просто не искам…
Мис Пърсихаус отново затвори очи.
— Вече те помолих да не спориш. Уморена съм и искам да си почина. И ако „човекът“, с когото искаш да се срещнеш в Ексетър, носи пола и се казва Емили Трефъсис, си още по-голям глупак. Това е всичко, което мога да ти кажа.
— Виж сега…
— Достатъчно, Роналд. Уморена съм.
22
Нощните приключения на Чарлс
Чарлс не потръпваше от възторг при мисълта за предстоящото нощно бдение. Прецени, че всичко можеше да се окаже напразно. Смяташе, че Емили е обладана от прекалено живо въображение.
Убеден беше, че приписва на няколкото дочути думи значение, което сама си е измислила. Най-вероятно просто умората бе накарала мисис Уилет да очаква с нетърпение вечерта.
Чарлс погледна през прозореца си и настръхна. Нощта беше пронизващо мъглива и ледена. Не можеше да превъзмогне желанието си да остане в уютната топла стая. Припомни си бълбукащата мелодия в гласа на Емили. „Чудесно е, когато знаеш, че има на кого да разчиташ“ — беше казала тя.
Тя разчиташе на Чарлс и той не трябваше да я разочарова. Да излъже това прекрасно, безпомощно момиче! Никога.
Освен това, мислеше си той, докато ровеше в чистото бельо, нещата щяха да се развият дяволски неприятно, ако когато Емили се върнеше, откриеше, че той не е изпълнил обещанието си. Намъкна два пуловера и взе палтото си.
Вероятно щеше да чуе много упреци от устата ѝ. Не, не биваше да рискува.
И все пак как и къде щеше да се случи всичко? Не можеше да бъде навсякъде едновременно. Каквото имаше да става, щеше да се случи в самата къща и той изобщо нямаше да разбере.
„Женска работа — помисли си той, — да отпраши за Ексетър и да остави на мен мръсната работа.“
Отново си спомни мелодичния глас на Емили, който изразяваше вярата ѝ в него, и почувства срам от гнева си.
Привърши с тоалета си като модел на Туидълди и излезе от къщата.
Нощта беше дори по-неприятна и студена, отколкото мислеше. Дали Емили разбираше на какви страдания се подлага той за нейно добро? Надяваше се.
Ръката му се плъзна към джоба и нежно измъкна оттам плоска бутилчица.
— Най-добрият приятел на човек в нощ като тази — измърмори той.
Като взе необходимите предпазни мерки, той се приближи към дома в Ситафорд. Семейство Уилет не държаха куче, така че нямаше опасност да се вдигне тревога. Светлината от къщата на градинаря показваше, че мястото се обитава. Голямата къща беше потънала в тъмнина, с изключение на един прозорец на първия етаж.
„Двете жени са сами в къщата — помисли си Чарлс. — Малко страшно.“
Предположи, че Емили наистина е чула изреченото: Никога ли няма да дойде вечерта? Но какво значеше то?
„Дали пък не искат тайно да се преместят в нова квартира? Е, каквото и да предстои, старчето Чарлс ще го види.“
Обиколи къщата на безопасно разстояние. В мъгливата нощ нямаше как да бъде видян. Доколкото можеше да забележи, всичко протичаше нормално. Приближи се внимателно до малките постройки, залепени за къщата, и видя, че са заключени.
„Е, надявам се все нещо да се случи — мислеше Чарлс, докато часовете отминаваха. Отпи от бутилчицата. — Ама че студ! Татко, как ли е било през световната война? Едва ли по-лошо от сега.“
Погледна часовника си и с изненада откри, че е още само дванайсет без десет. А пък му се струваше, че след малко ще се зазори.
Неочакван звук го накара да наостри уши. Идваше от врата, чиято верига свалят предпазливо и поставят обратно в гнездото ѝ. Шумът дойде от къщата. Чарлс безшумно изтича напред и се прикри. Оказа се прав, страничната врата на къщата бавно се отвори. На прага застана тъмна фигура, която с тревога гледаше в нощта.
„Дали е старата или младата — помисли Чарлс. Вероятно е младата.“
След двуминутно чакане фигурата затвори вратата и безшумно се отправи по пътеката в посока, обратна на алеята, водеща навън. Пътеката заобикаляше зад къщата, преминаваше през малка горичка и излизаше на самия хълм.
Пътечката се виеше така близо до мястото, където се спотайваше Чарлс, че той разпозна жената, когато премина. Наистина беше Вайолет Уилет. Бе облечена в дълго тъмно палто и с барета.
Тя продължи нагоре и възможно най-предпазливо Чарлс я проследи. Едва ли щеше да го забележи, но спокойно можеше да бъде чут. Притесняваше се с нещо да не привлече вниманието ѝ и затова я остави малко да се отдалечи. За миг се уплаши да не я изгуби, но след един рязък завой я видя съвсем близо пред себе си. Тук ниската стена, обграждаща имението, бе прекъсната от портичка. Вайолет Уилет стоеше облегната на нея и се взираше от другата ѝ страна.