Чарлс се приближи колкото е възможно по-близо и се притаи. Времето минаваше. Момичето запали малко джобно фенерче и за момент го насочи към китката си явно за да провери колко е часът, след което се облегна отново в предишната поза и зачака нетърпеливо. Изведнъж Чарлс чу две изсвирвания с уста.
Момичето се сепна. Изправи се и от устата ѝ прозвуча същият сигнал.
Внезапно от нощта изникна мъжка фигура; момичето възкликна. После отстъпи две крачки, портата се отвори и някакъв мъж застана до нея. Тя зашепна. Чарлс не чуваше какво си говорят и доста неразумно излезе от скривалището си и се промъкна още по-близо. Сухо клонче изпращя под обувката му. Мъжът се обърна.
— Какво беше това? — попита той.
И видя отдръпващата се фигура на Чарлс.
— Ей, спри! Какво правиш тук?
Мъжът се хвърли към Чарлс, който се обърна и го сграбчи за дрехата. В следващия момент двамата вече се търкаляха по земята в здрава прегръдка.
Борбата беше кратка просто защото нападателят беше по-силният. Той се изправи на крака, като повдигна и Чарлс, станал междувременно негов пленник.
— Я дай насам светлината, Вайолет — нареди той. — Да видим кой е тоя приятел.
Момичето, което се бе отдръпнало изплашено, приближи и послушно запали фенерчето.
— Това сигурно е човекът, който дойде в селото — каза тя. — Журналистът.
— О, журналист! — възкликна мъжът. — Не обичам тази пасмина. Какво си вреш гагата в чужди работи посред нощ, скункс такъв?
Лъчът на фенерчето за момент освети противника на Чарлс. През ума на журналиста премина абсурдната мисъл, че неочакваният посетител би могъл да е избягалият затворник. Но един поглед му беше достатъчен, за да отхвърли предположението. Беше млад мъж на не повече от двайсет и четири, двайсет и пет години. Висок, с приятен външен вид, той по нищо не приличаше на преследван престъпник.
— Е — рязко попита непознатият, — как се казваш?
— Името ми е Чарлс Ендърби. Но вие още не сте ми казали своето.
— Я върви по дяволите!
Внезапно вдъхновение осени Чарлс. Реши да стреля право в целта и въпреки че мишената беше далеч, той знаеше, че е прав.
— Струва ми се — каза тихо той, — че и сам мога да позная.
— Е?
Човекът видимо се смути.
— Мисля — каза Чарлс, — че имам удоволствието да разговарям с мистър Брайън Пиърсън от Австралия. Така ли е?
Настъпи тишина — твърде дълга. Чарлс търпеливо чакаше.
— Как се сети, да ме убиеш, не мога да отгатна — рече най-после другият. — Прав си. Името ми е Брайън Пиърсън.
— В такъв случай — каза Чарлс — нека да отидем в къщата и да поговорим.
23
В Хейзълмур
Майор Бърнаби си водеше сметки или, както би казал Дикенс, си „преглеждаше сделките“. Майорът беше невероятно методичен човек. В тетрадка, подвързана с телешка кожа, той записваше деловите си операции — купени акции, продадени акции и съответната печалба или загуба — по-често загуба, тъй като майорът, като повечето военни, обикновено залагаше на високия лихвен процент вместо на сигурността.
— Тези нефтени кладенци изглеждаха съвсем наред — си мърмореше той. — Правеха впечатление на доходоносни. Оказаха се по-лоши и от онази диамантена мина.
Мислите му бяха прекъснати от мистър Роналд Гарфийлд, чиято глава се появи на отворения прозорец.
— Здравейте — каза весело Рони. — Надявам се, че не се натрапвам.
— Ако ще влизате, заобиколете и минете през входната врата — каза майор Бърнаби. — Внимавайте с цветята. В момента сте се облегнали на тях.
След като се извини, Рони се отдръпна и влезе през вратата.
— Изтрийте си краката, ако нямате нищо против — викна майорът.
Той намираше младите хора за особено нахални. Всъщност единственият млад човек, към когото хранеше неувяхващи симпатии, беше мистър Чарлс Ендърби, журналистът.
„Добро момче — си каза майорът. — Много му стана интересно, когато му заговорих за войната с бурите.“
Към Рони Гарфийлд майорът не изпитваше подобни чувства. Всичко, което нещастният Рони кажеше или направеше, го дразнеше страшно. Но гостоприемството си е гостоприемство.
— Искате ли нещо за пиене? — предложи майорът, верен на старите традиции.
— Не, благодаря. Всъщност идвам да разбера дали не можем да се комбинираме. Днес исках да отида до Ексхамптън и чух, че Елмър ви е запазил място.