Бърнаби кимна.
— Трябва да прегледам нещата на Тревелян. Полицията е приключила вече с тях.
— Е, та исках да ви попитам — продължи Рони с неудобство. — Ще ми се да отида до Ексхамптън днес. Реших, че можем да се комбинираме и да делим по равно. Какво ще кажете?
— Естествено — каза майорът. — Съгласен съм. Но ходенето си е по-полезно. Човек се упражнява. Вие, младите, въобще не се движите. Шест освежителни мили натам, шест освежителни мили обратно — няма нищо на света, което да се отразява по-добре. Ако не трябваше да мъкна нещата на Тревелян насам, нямаше да използвам колата. Да се разплуеш като желе, това е проклятието на днешния ден.
— Ами аз самият не вярвам във физическото усъвършенстване — каза Рони. — Но се радвам, че уредихме тази работа. Елмър каза, че тръгвате в единайсет часа, нали така?
— Да, тогава.
— Добре. Ще бъда точен.
Сметките на Рони излязоха криви. Представата му за точност беше да се появи само с десет минути закъснение и намери Бърнаби пуфтящ и нервиран, нежелаещ да приема никакви извинения.
„Как се е наежил старият глупак — помисли Рони. — Нима тези старци не разбират, че са истинско проклятие за околните с изискванията си за точност и непрекъснати упражнения да поддържат формата си.“
Умът му няколко минути се позанимава с възможността Бърнаби и леля му да се оженят. Кой от двамата би имал по-голяма полза от това, зачуди се той. Разбира се, леля му. Стана му смешно, като си представи как леля му раздава команди, а майорът се подчинява като кротко агънце.
Рони отпъди мислите си и се постара да започне весел разговор.
— Ситафорд стана доста пъстро местенце. Мис Трефъсис, мистър Ендърби, сега пък тоя тип от Австралия. Впрочем кога пристигна той? Тази сутрин стоеше тук сякаш роден от първите слънчеви лъчи. Изплаши леля ми до смърт.
— Отседнал е при семейство Уилет — хладно добави майорът.
— Да, но откъде се появи? Дори Уилет не разполагат с частно летище. Има нещо мистериозно около тоя тип Пиърсън. С тоя палав блясък в очите — дори твърде палав. Като нищо може той да е очистил бедния стар Тревелян.
Майорът не отговори.
— Моето впечатление е — продължи Рони, — че хората, които ходят в колониите, не са цвете. Роднините им явно не издържат и ги пращат по белия свят. Но ето, този хулиган се връща, останал без пари, и отива да посети богатия си чичо за Коледа, богатият чичо отказва да кихне на неблагодарника и неблагодарникът му цапва един по главата. Какво ще кажете за моята версия?
— Би трябвало да я разкажете на полицията — каза майор Бърнаби.
— Мислех, че вие можете да го сторите — каза мистър Гарфийлд. — Нали сте приятел с Наракот. Между другото, мяркал ли се е из Ситафорд напоследък?
— Нямам представа.
— Не сте ли разговаряли днес?
— Не!
Кратките отговори на майора започнаха най-накрая да действат на Рони.
— Е, добре, нека бъде тъй — смотолеви той и потъна в мълчание.
Когато пристигнаха в Ексхамптън, колата спря пред „Трите корони“. След като Рони уточни с майора часа на тръгването обратно, той се отдалечи към търговската улица на Ексхамптън.
Майорът се отби първо при мистър Къркуд. След кратък разговор с него той взе ключовете и пое към Хейзълмур.
Беше казал на Евънс да го посрещне в дванайсет часа и намери верния служител да чака пред вратата.
С опечален вид майорът пъхна ключа в ключалката и влезе в празната къща, следван по петите от Евънс. Майорът не беше идвал тук от вечерта на трагедията и въпреки решението си да не показва слабост, когато минаваше край гостната, тежко въздъхна.
Евънс и майорът работеха мълчаливо и в пълно разбирателство. Ако някой от двамата направеше забележка, тя биваше бързо разбирана и лаконично одобрявана от другия.
— Неприятна работа е, но трябва да се свърши — каза майорът и Евънс, който подреждаше чорапи на малки спретнати купчинки, отвърна:
— Някак неестествено е, но както казвате, сър, трябва да бъде свършена.
Евънс работеше сръчно и безпогрешно. Всичко беше подредено, сортирано на купчинки. В един часа те отидоха до „Трите корони“ да обядват. Върнаха се в къщата и майорът изведнъж хвана Евънс за лакътя, докато последният затваряше вратата зад тях.
— Шшшт! Чуваш ли стъпките на горния етаж? Идват от спалнята на Джо — каза той.
— Господи, сър. Наистина.
Обхвана ги някакъв суеверен страх и ги държа около минута, докато майорът не тръгна ядосан към стълбата, като издаде нещо подобно на индиански вик.
За негова голяма изненада и раздразнение, но, трябва да се признае, и за облекчение горе на стълбата се появи Рони Гарфийлд. Беше смутен.