— Да, сестрата. Там всичко е наред. Разпитах подробно. В шест часа си е била у дома, сър. Ще се заема с Деринг.
Пет часа по-късно инспектор Наракот отново се появи в гостната на мистър Деринг. Този път той си беше вкъщи. Не трябваше да бъде смущаван, тъй като пишеше. Това научи инспекторът от домашната прислужница, но след като показа служебната си карта, тя го покани да влезе. Докато чакаше, се разходи напред-назад из стаята. Умът му работеше трескаво. От време на време взимаше нещо от масата, задържаше го разсеяно в ръка и го поставяше обратно. Австралийска табакера, явно подарък от Брайън Пиърсън. Вдигна някаква овехтяла книга. „Гордост и предразсъдъци“. Отвори корицата и на титулната страница видя надраскано името Марта Райкрофт. Името Райкрофт изглеждаше познато, но в момента не се сети защо. Мисълта му беше прекъсната от Мартин Деринг, който влезе в стаята.
Писателят беше среден на ръст и с гъста кестенява коса. Изглеждаше добре и се държеше изтежко, устните му бяха дебели и червени.
Инспектор Наракот пренебрегна външния му вид.
— Добър ден, мистър Деринг, съжалявам за безпокойството.
— О, няма нищо, инспекторе, но едва ли ще мога да ви кажа нещо повече от това, което вече чухте.
— Знаехме, че шуреят ви Брайън Пиърсън е в Австралия. Сега разбираме, че последните два месеца е прекарал в Англия. Жена, ви ме подсети за това, като ми каза, че той е в Южен Уелс.
— Брайън в Англия! — Деринг изглеждаше истински учуден. — Мога да ви уверя, инспекторе, че този факт ми бе неизвестен, нито пък жена ми е знаела нещо.
— Той не е поддържал връзка с вас?
— Не, никаква, знаех, че за цялото време Силвия му писа два пъти в Австралия.
— Е, тогава съжалявам, сър. Но, естествено, помислих, че ще се обади на роднините си, щом се върне, и не ми беше приятно да го премълчавате.
— Казвам ви, не знаех нищо. Запалете цигара, инспекторе. Разбрах, че сте заловили вашия избягал затворник.
— Да, хванахме го във вторник вечерта. Падналата мъгла му изигра лош номер. Оказа се, че се е въртял в кръг. Вървял двайсет мили и накрая се намерил в покрайнините на Принстаун.
— Странно защо всеки върви в кръг, когато падне мъгла. Добре, че не е избягал в петък. Тогава убийството със сигурност щеше да му бъде приписано.
— Много е опасен. Познават го като Фреди Пешкира. Въоръжени грабежи, нападения. Водил двойствен живот. Половината от времето прекарвал като образован и почтен човек. Изобщо не съм сигурен дали Броудмур беше място за него. От време на време го обзема престъпна мания. Изчезва и се събира с най-големите отрепки.
— Предполагам, че от Принстаун не бягат много хора?
— До голяма степен е невъзможно. Но това бягство е било добре замислено и изпълнено. Още не сме разбрали как точно е станало.
— Е — каза Деринг, като погледна часовника си, — ако няма с какво да ви бъда полезен, за жалост съм твърде зает човек…
— О, вие бихте могли да ни бъдете много полезен, мистър Деринг. Искам да зная защо ми казахте, че сте ходили на литературна вечер в петък в хотел „Сесил“?
— Аз… не ви разбирам.
— Мисля, че ме разбирате. Не сте били там.
Мартин Деринг се поколеба. Очите му се вторачиха в тавана, после погледнаха към вратата и накрая спряха на върха на обувките му.
Инспекторът го изчака спокойно.
— Е, да — каза Деринг, — да предположим, че не съм бил. Какво ви интересува? Защо ще ви давам отчет за действията си пет часа след като чичо ми е бил убит? Трябва ли да говоря за това?
— Тогава направихте ясно изявление, мистър Деринг, и просто го проверих. Разбра се, че една част от него е невярна. Дойдох да проверя останалата. Казахте, че сте прекарали следобеда с приятел?
— Да, с американския ми издател.
— Името му?
— Розенкраун, Едгар Розенкраун.
— Да, а адресът му?
— Той замина от Англия. Тръгна миналата неделя.
— За Ню Йорк?
— Да.
— Тогава още пътува за там. На кой кораб се качи?
— Това… не мога да си спомня.
— Поне не знаете ли името? „Гунар“ или „Уайт Стар“?
— Наистина не си спомням.
— Е, добре — каза инспекторът. — Ще се свържем с фирмата му в Ню Йорк.
— Името на кораба е „Гаргантюа“ — каза тихо Деринг.
— Благодаря, мистър Деринг, разчитах, че ще си спомните, ако помислите. Сега твърденията са ви, че сте обядвали с мистър Розенкраун и следобеда сте били с него. По кое време се разделихте?
— Около пет часа.
— И после?
— Отказвам да говоря. Тази информация ви е достатъчна.
Инспектор Наракот кимна замислено. Ако Розенкраун потвърдеше казаното от Деринг, това щеше да разпръсне всички съмнения около него. Каквото и да беше вършил по-късно вечерта, то нямаше отношение към случая.