— Какво ще правите? — попита неспокойно Деринг.
— С откъснатия от света мистър Розенкраун на палубата на „Гаргантюа“?
— По дяволите — извика Деринг, — ще ме забъркате в голяма каша? Я чакайте…
Той отиде до бюрото си и надраска няколко думи на парче хартия, което подаде на инспектора.
— Сигурно ви се налага да правите всичко това — каза той грубо, — но поне да имате моето съдействие. Не желая никакви неприятности.
На листа беше написано:
„Розенкраун С. С. «Гаргантюа». Моля, потвърдете, че в петък, 14-и, обядвахме заедно и се разделихме в пет часа следобед. Мартин Деринг“.
— Отговора може да получите директно вие, нямам нищо против. Но по-добре не забърквайте полицейските участъци и Скотланд Ярд. Нали знаете какви са тези американци. Само намек за това, че съм замесен в криминален случай, и новият ми договор, който обсъждахме, ще отиде на вятъра. Бъдете дискретен, инспекторе.
— Не възразявам, мистър Деринг, единственото, което ме интересува, е истината. Ще го изпратя лично и отговорът ще бъде получен на домашния ми адрес в Ексетър.
— Благодаря, разбран човек сте. Никак не е лесно да си изкарваш хляба с писане, инспекторе. Ще видите, че отговорът ще бъде утвърдителен. Излъгах ви за вечерта, но тъй като бях казал на жена ми, че ще ходя там, по инерция реших, че мога да поддържам същата версия и пред вас.
— Ако мистър Розенкраун потвърди казаното от вас, няма от какво да се страхувате.
„Неприятен тип — помисли инспекторът, когато излезе навън. — Но е ясно като бял ден, че този американски издател ще потвърди историята му.“
Внезапно инспекторът си спомни нещо, когато се качваше на влака за Девъншир.
— Райкрофт — каза той. — Разбира се, това е името на стария джентълмен, който живее в Ситафорд. Любопитно съвпадение.
25
В кафене „Делър“
Емили Трефъсис и Чарлс Ендърби седяха на малка маса в кафене „Делър“ в Ексетър. Беше три и половина и в този час там беше относително спокойно. Няколко души тихо си пиеха чая, но ресторантът като цяло пустееше.
— Какво мислиш за него? — попита Чарлс.
Емили сбърчи вежди.
— Трудно ми е да кажа.
След като беше разпитан от полицията, Брайън Пиърсън обядва с тях. Към Емили се отнасяше любезно, дори прекалено учтиво според нея.
За проницателното момиче това изглеждаше неестествено. Млад човек има тайна любовна връзка и някакъв непознат им се натрапва. Брайън Пиърсън се държеше покорно и се подчини веднага щом Чарлс му каза, че могат да отидат за разпита в полицията с неговата кола. На какво се дължеше тази овча покорност? Беше твърде нетипично за характера на Брайън Пиърсън.
„По-скоро бих отишъл в ада!“ Това би му подхождало много повече — помисли си тя.
Цялото му поведение будеше подозрение. Емили се опита да предаде някои от опасенията си на Ендърби.
— Разбирам те — каза Ендърби. — Нашият Брайън крие нещо, затова не може да си позволи да бъде верен на себе си.
— Точно така.
— Смяташ ли, че е възможно да е убил Тревелян?
— Брайън — каза Емили замислено — е човек, който си заслужава да бъде проучен основно. Твърде безскрупулен е, струва ми се, и ако наистина иска нещо, обичайните норми на поведение няма да го спрат. Не е рожба на английското възпитание.
— Ако гледаме обективно, той е по-вероятният кандидат за убиец от Джим, нали? — попита Ендърби.
Емили кимна.
— Разбира се, че е по-вероятният. Би извършил такова нещо, без да го вземе много навътре, мисля.
— Вярваш ли, че той го е направил?
— Не знам. Отговаря на условията — единственият човек, който отговаря.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами номер едно — мотив — започна да изброява с пръсти тя. — Същият. Двайсет хиляди фунта. Номер две — възможност. Никой не е знаел къде се мотае в петък следобед и ако той се сеща къде е бил, дали ще го каже. Нека да приемем, че по това време се е намирал възможно най-близо до Хейзълмур.
— Не е намерен някой, който да го е видял в Ексхамптън тогава, а той не е човек, когото няма да забележиш.
Емили поклати глава презрително.
— Не е бил в Ексхамптън. Не разбираш ли, Чарлс, че ако той е извършил убийството, преди това си е направил план. Само бедният невинен Джим се е подвизавал там най-безгрижно. Бил е например в Лидфорд или в Чадфорд, или пък в Ексетър. Възможно е да е дошъл пеша от Лидфорд — това е главен път и снегът не е бил непроходим. Една приятна разходка.
— Май трябва да разпитаме навсякъде.
— Полицията се занимава с това — каза Емили — и го върши много по-добре, отколкото ние бихме се справили. В публичните работи полицията е най-добра. Нас ни бива повече за тайните и лични неща. Да изслушаме мисис Къртис, да схванем намека на мис Пърсихаус и да следим Уилет — в това е нашата сила.