Молбата беше необичайна. Беатрис стана мнителна.
— Ами не знам. Ще се кача да видя.
— Да, моля те.
Беатрис се качи на горния етаж и остави Емили в антрето да чака. След минути се върна и ѝ каза да я последва.
Робърт Гарднър лежеше на канапе, поставено до прозореца в голяма стая на горния етаж. Беше едър човек със сини очи и светла коса. Изглеждаше като Тристан в трето действие на „Тристан и Изолда“, Жалко, че всички Вагнерови тенори бяха така неподходящи за ролите си.
— Здравейте — поздрави той. — Вие сте годеницата на престъпника, нали?
— Точно така, чичо Робърт — отвърна Емили. — Нали мога да ви наричам така?
— Ако Дженифър разреши. Как се чувствате, докато избраникът ви гние в затвора?
„Жесток човек — помисли си Емили. — Човек, който се забавлява да настъпи другия по мазола.“ Но нямаше да се даде така лесно. Усмихна се.
— Много вълнуващо.
— Ала едва ли е толкова вълнуващо за този господинчо.
— Е, да — съгласи се Емили, — но все пак ще понатрупа жизнен опит, нали?
— Трябва да разберете, че животът не е само бира с пържени картофи — започна заядливо Робърт Гарднър. — Много млад беше, за да участва в световната война, нали? Можеше да си живее весело и безгрижно. Е, да, да… Но пък си го получи от друго място. — Той я погледна с любопитство. — Хм, за какво дойдохте да ме видите?
В гласа му звучеше недоверчива нотка.
— Ако си тръгнал да се сродяваш със семейство, добре е да опознаеш роднините си.
— Виж най-лошото, преди да е станало твърде късно. Значи наистина мислите, че ще се омъжите за малкия Джим?
— А защо не?
— Въпреки присъдата за убийство?
— Въпреки присъдата за убийство.
— Е — каза Робърт Гарднър, — не съм виждал някой, на когото да му пука по-малко. Човек би си помислил, че дори се радвате.
— Така си е. Да откриеш и заловиш убиец, е невероятно вълнуващо — продължи загадъчно Емили.
— Моля?
— Казах, че да откриеш и заловиш убиец, е невероятно вълнуващо.
Робърт Гарднър я изгледа, след което се отпусна обратно на възглавницата си.
— Изморен съм — рече той нервно. — Не мога да разговарям повече. Сестрата, къде е сестрата? Сестра, уморен съм!
Сестра Дейвис дотича начаса от съседната стая.
— Мистър Гарднър се уморява много бързо. Мисля, че трябва да си вървите, ако нямате нищо против, мис Трефъсис.
Емили се изправи. Кимна бодро.
— Довиждане, чичо Робърт. Сигурно ще се върна някой ден.
— Какво искате да кажете?
— Au revoir — сбогува се Емили.
Тъкмо излизаше от входната врата и спря.
— Забравих си ръкавиците — обясни тя на Беатрис.
— Аз ще ви ги донеса, мис.
— Не се притеснявайте — обърна се тя към Беатрис. — Сама ще се оправя.
Изкачи се пъргаво по стълбите и влезе в стаята, без да чука.
— Много съжалявам — извини се тя. — Върнах се за ръкавиците си. — Взе ги бързо и сладко се усмихна на двамата в стаята, които се държаха за ръце. Изтича надолу по стълбите и излезе от къщата.
„Да си забравиш ръкавиците, понякога е много полезно — си каза Емили. — Бедната леля Дженифър, интересно дали знае. Навярно не. Трябва да побързам, за да не карам Чарлс да ме чака.“
Ендърби чакаше във форда на Елмър в часа на срещата.
— Нещо ново? — попита той и изтупа седалката на Емили.
— Мисля, че да. Не съм сигурна.
Ендърби я погледна с любопитство.
— Не — отсече Емили, като усети погледа му върху себе си. — Сега няма да ти разправям. Може да се окаже, че не е свързано с нашия случай, и ако е така, няма да е честно.
Ендърби въздъхна.
— Ти си жестока.
— Съжалявам — продължи Емили твърдо. — Но това е положението.
— Прави каквото искаш — каза хладно Чарлс.
Пътуваха, без да разговарят. Чарлс мълчеше обидено, а Емили гледаше разсеяно навън.
Наближаваха Ексхамптън, когато Емили наруши мълчанието с неочакван въпрос:
— Чарлс, играеш ли бридж?
— Да, защо?
— Мислех си. Нали знаеш какво те съветват да направиш, когато преценяваш дали картите ти са силни? Ако се защитаваш, преброй възможните взятки, но ако нападаш — брой изпуснатите ръце. Сега ние нападаме, но може би действаме погрешно.
— А какво да правим?
— Досега брояхме взятките, не е ли така? В смисъл проучвахме хората, които биха могли да убият капитан Тревелян, колкото и невъзможно да изглеждаше. И може би затова така се задръстихме.
— Аз не съм се задръстил — засегна се Чарлс.
— Тогава аз съм се задръстила. Дотолкова, че изобщо не мога да мисля. Нека да погледнем от другата страна и да преброим изпуснатите ръце — тези, които не биха могли да убият капитан Тревелян.
— Ами чакай да видим — замисли се Ендърби. — Да започнем с Уилет, Бърнаби, Райкрофт и Рони. А, и мистър Дюк.