— Видяхте ли се с него? — попита любопитно Емили.
Инспектор Наракот погледна живото лице на Емили и почувства изкушение да смени служебния тон. Облегна се назад в стола и разказа за срещата си с мистър Деринг, след това от папка в бюрото измъкна телеграмата до мистър Розенкраун.
— Ето какво изпратих — каза той. — А ето и отговора. Емили прочете.
„Наракот, Драйсдейл Роуд 2, Ексетър. Разбира се, потвърждавам казаното от мистър Деринг. Той беше в моята компания през целия следобед в петък. Розенкраун“.
— Ох… дявол — възкликна Емили, използвайки най-мекия израз, дошъл ѝ наум, тъй като знаеше, че всички полицаи са старомодни и лесно се шокират.
— Да-а — каза Наракот дълбокомислено. — Неприятно, нали?
Широката му девънширска усмивка цъфна отново.
— Но аз съм недоверчив човек, мис Трефъсис. Причините на мистър Деринг звучаха прекалено правдоподобно. И си помислих, че ще е жалко да се оставя в ръцете му. Така че телеграфирах повторно.
Той и подаде други два листа. Първият текст гласеше:
„Търсим информация за убийството на капитан Тревелян. Поддържате ли алибито на Мартин Деринг за петък следобед. Районен инспектор Наракот. Ексетър“.
Обратното съобщение подсказваше вълнение и охота към многословие.
„Нямах представа, че е криминален случай. Не съм виждал Мартин Деринг в петък следобед. Съгласих се да поддържам твърдението му на приятелска основа, защото смятах, че жена му го следи заради делото по развода.“
— О! — каза Емили. — Вие сте много находчив, инспекторе.
Инспекторът също бе убеден, че е много находчив. Усмивката му беше лека, но самодоволна.
— Каква комбина са мъжете — продължи Емили, загледана в телеграмите. — Горката Силвия. Понякога наистина мисля, че мъжете са животни. Ето защо е толкова приятно — добави тя, — когато срещнеш човек, на когото наистина можеш да разчиташ. — И се усмихна на инспектора.
— Но всичко това е строго поверително — предупреди я той. — Позволих си да ви кажа повече, отколкото би трябвало.
— Мисля, че е възхитително от ваша страна — каза Емили. — Никога, никога няма да го забравя.
— Е, добре, но запомнете — предупреди я инспекторът, — на никого нито дума.
— Имате предвид да не го споделя с Чарлс — мистър Ендърби?
— Журналистите са си журналисти — рече инспектор Наракот. — Колкото и да сте го опитомили, мис Трефъсис, тайната трябва да си остане между нас, нали?
— Няма да му казвам тогава — отвърна Емили. — Струва ми се, че би мълчал, но вие сте прав, нека журналистите си останат журналисти.
— Никога не издавайте ценна информация, без да е необходимо. Това е мое правило.
По устните на Емили плъзна лека усмивка при мисълта, че инспекторът здраво беше потъпкал правилото си през последния половин час.
Внезапна мисъл я озари, макар че тя едва ли имаше някакво значение сега. Всичко беше тръгнало в друга посока. Но си струваше да знае отговора.
— Инспектор Наракот! — каза тя внезапно. — Кой е мистър Дюк?
— Мистър Дюк?
Инспекторът изглеждаше доста притеснен от въпроса, мина ѝ през ума.
— Спомняте си — каза Емили, — че ви срещнахме да излизате от неговия дом в Ситафорд.
— А, да, да, спомням си. Да ви кажа честно, мис Трефъсис, исках да чуя един обективен разказ за историята с викането на духове. Майор Бърнаби не е от най-подходящите за подобен разговор.
— Но все пак — каза замислено Емили, — ако бях на ваше място, бих се обърнала към мистър Райкрофт или някой друг. Защо точно мистър Дюк?
Последва пауза, после Наракот се обади:
— Просто въпрос на предпочитание.
— Чудя се… чудя се дали полицията знае нещо за мистър Дюк.
Инспектор Наракот не отговори. Беше заковал погледа си върху листовете на бюрото.
— Човекът, който води безукорен живот! — каза Емили. — Това е най-точното определение за мистър Дюк. Но може би невинаги е живял така безукорно? Може би полицията знае нещо?
Тя видя как устните на инспектора леко трепнаха в опит да прикрие усмивката си.
— Обичате да гадаете, мис Трефъсис. — Тонът му бе приветлив.
— Когато другият не ти казва, налага се да гадаеш! — реагира Емили.
— Ако човек води безукорен живот, както казвате вие, и след като му е неприятно и неудобно да разравят миналото му, полицията може да пази тайна.
— Разбирам — рече Емили, — но все пак отидохте да го видите, нали? Сякаш сте мислели, че има пръст в цялата работа. Много бих искала да зная кой е той всъщност. И в кой дял на криминологията се е проявявал в миналото.