Емили издърпа всички чекмеджета и опипа отзад. В детективските романи на това място винаги имаше по някакво листче от бележник. Но в живота човек не можеше да се надява на такава щастлива случайност. Прокара ръка по шкафа, после по ръба на килима. Провери матрака. Какво очакваше да намери по тези места, не знаеше, но продължи да търси с упоритостта на куче.
Когато се изправи, очите ѝ се спряха на малка купчинка пепел върху решетката на камината — нещо твърде необичайно, като се имаше предвид редът в стаята.
Емили я погледна като граблива птица, която се спуска върху жертвата си. Тя се приближи, с поглед, забоден в пепелта. Без някаква реална причина или логична връзка Емили нави ръкавите си и бръкна в открития комин.
След малко тя седеше пред кутия, увита във вестник, и я гледаше с невярващи очи. Разкъса опаковката с един замах отвори кутията и пред нея се оказа липсващият чифт скиорски обувки.
— Но защо са тук? — учуди се Емили. — Защо?
Тя ги загледа. Обърна ги обратно. Огледа ги отвътре ѝ отвън и все същият въпрос нахлуваше в главата ѝ. Защо?
Да кажем, че този някой е свалил обувките от краката на капитана и ги е скрил на това място. Защо го е направил?
— Ох! — извика отчаяно Емили. — Ще полудея!
Тя внимателно остави обувките в средата на стаята, издърпа един стол и седна срещу тях. Зае се внимателно да премисля всичко от самото начало, като се стремеше да оглежда и най-дребния детайл. Прецени до един участниците в драмата, а и извън нея.
Изведнъж в главата ѝ се оформи странна идея — идея, подсказана от обувките за ски, застинали неми на пода.
— Но, ако е така — мърмореше Емили, — ако е така…
Тя взе обувките и бързо слезе долу. Отвори вратата на трапезарията и отиде до шкафа в ъгъла. Ето тук се намираше пъстрата сбирка на капитан Тревелян от спортни принадлежности, всички неща, които той пазеше далеч от наемателките си. Ските, веслата, слонският крак, бивниците, въдиците — всичко, чакащо господата Йънг и Пийбоди, които щяха да го опаковат грижливо за съхранение.
Емили се наведе, като държеше обувките в ръка.
След две минути се изправи. Лицето ѝ беше пламнало, тя не можеше да повярва.
— Ето какво било — каза Емили. — Това било.
Седна на един стол. Ала все още оставаха някои подробности, които не разбираше.
След няколко минути се изправи отново. Заговори на глас.
— Зная кой е убил капитан Тревелян — каза тя. — Но не знам мотива. Все още не мога да разбера. Но не трябва да губя време.
Тя бързо излезе от къщата. За няколко минути намери кола, която да я закара в Ситафорд. Даде адреса на мистър Дюк. Когато стигнаха, Емили бързо плати и изтича по пътеката пред къщата.
Вдигна чукчето на вратата и силно заудря. След момент едър човек с невъзмутимо лице ѝ отвори. За пръв път Емили заставаше лице в лице с мистър Дюк.
— Мистър Дюк? — попита тя.
— Да?
— Аз съм мис Трефъсис. Може ли да вляза?
Моментно колебание. После той се отмести, за да я пусне. Влязоха в гостната.
— Искам да видя инспектор Наракот — каза Емили. — Тук ли е?
Отново колеблива пауза. Мистър Дюк не знаеше какво да отговори. Накрая явно взе решение. Усмихна се широко.
— Мистър Наракот е тук — каза той. — За какво искате да го видите?
Емили вдигна кутията, която носеше, и я разопакова. Извади отвътре чифта скиорски обувки и го постави на масата.
— Искам да го видя във връзка с тези обувки — рече тя.
29
Повторният сеанс
— Хей, хей, хей! — извика Рони Гарфийлд.
Мистър Райкрофт, който бавно се изкачваше по стръмната алея пред пощата, спря, за да го изчака.
— Къде сте били, а? — попита Рони. — При старата майка Хибърт?
— Не — отвърна мистър Райкрофт. — Бях на кратка разходка до ковачницата. Днес времето е чудесно.
Рони погледна синьото небе.
— Прекрасно е, не може да се сравнява с миналата седмица. Между другото, предполагам, че отивате при семейство Уилет.
— Ще се отбия, а вие?
— Да. Нашето весело местенце в Ситафорд — семейство Уилет. Мотото им е никога да не падат духом. Леля ми казва, че е признак на безсърдечност да канят всички на чай и да организират веселби толкова скоро след погребението, но това са глупости. Говори ги само защото е ядосана на Перуанския император.
— Перуанския император?
— Една от котките ѝ. Оказа се, че императорът е императрица, и леля Каролайн е силно подразнена от това. Тъй че, за да се разтовари, започна да одумва Уилет. Защо пък да не канят хората на чай? Тревелян не им е бил роднина или нещо подобно.
— Така е — каза мистър Райкрофт, като извърна глава, за да проследи полета на една птица, която му се стори от рядък вид. — Колко неприятно — отбеляза той. — Не съм си взел очилата.