„Да ме обесят, ако разбирам с какво смъртта на Джо я е съсипала така“ — помисли си той.
За стотен път усети, че има нещо дяволски странно в държането на тези хора.
Както обикновено той установи, че е прекалено мълчалив и същевременно някой му говори.
— Боя се, че е последното ни събиране — каза мисис Уилет.
— Какво? — Рони Гарфийлд стреснато вдигна очи.
— Да. — Мисис Уилет поклати глава със замечтана усмивка. — Ние не можем да си позволим да прекараме остатъка от зимата в Ситафорд. На мен лично ми харесва много, обичам снега, планините, дивата пустош. Но домашните проблеми — ето кое ме потиска.
— Предполагах, че ще си наемете шофьор и някой, който да се оправя с домакинството — каза майор Бърнаби.
Тръпки полазиха мисис Уилет.
— О, не, принудена съм своевременно да се откажа от тази идея.
— Боже, Боже — въздъхна мистър Райкрофт, — това е голям удар за всички ни. Много тъжно. Ако вие си заминете, ние ще потънем в предишната скука. Кога заминавате впрочем?
— В понеделник, предполагам — каза мисис Уилет. — Бих се махнала още утре. Много е неудобен животът без прислуга. Разбира се, трябва да уредя нещата с мистър Къркуд, защото наемният договор беше за четири месеца.
— В Лондон ли отивате? — полюбопитства мистър Райкрофт.
— Да, като начало. След това може би ще мръднем към Ривиерата.
— За нас ще бъде голяма загуба — поклони се галантно мистър Райкрофт.
Мисис Уилет зарея поглед.
— Много мило от ваша страна. Е, ще пием ли чай?
Чаят беше вече сервиран. Мисис Уилет го наля в чашите. Рони и Брайън ги раздадоха на останалите. Странно смущение обхвана всички.
— А вие? — Бърнаби рязко се обърна към Брайън Пиърсън. — И вие ли ще заминете?
— Да, в Лондон. Разбира се, няма да напускам страната, докато не приключи тази работа.
— Тази работа?
— Докато не снемат това смешно обвинение от брат ми.
Отговорът беше предизвикателен, така че парира по-нататъшни въпроси. Майор Бърнаби успокои положението.
— Никога не съм вярвал, че той го е направил. Нито за миг.
— Никой от нас не го вярва — каза Вайолет, като погледна с благодарност майора.
Последвалата тишина беше нарушена от звънеца.
— Това е мистър Дюк — каза мисис Уилет. — Брайън, отворете му.
Младият Пиърсън отиде до прозореца.
— Не е Дюк — каза той. — Онзи проклет журналист.
— О, Господи! — възкликна мисис Уилет. — Е, няма значение, ще трябва да го поканим.
Брайън кимна и след минута се появи с Чарлс Ендърби.
Ендърби влезе с обичайното си ведро настроение, явно без да се досеща, че е нежелан.
— Здравейте, мисис Уилет, как сте? Реших да се отбия да видя какво става. Питах се къде ли се е дянал цял Ситафорд, и сега разбирам.
— Заповядайте на чай, мистър Ендърби.
— Много мило. Ще дойда. Виждам, че Емили я няма сред вас. Предполагам, че е при леля ви, мистър Гарфийлд.
— Не зная за такова нещо — каза Рони. — Мислех, че е още в Ексхамптън.
— О, не, върнала се е. Една малка птичка ми каза. Птичката мисис Къртис. Видяла я да пристига в кола и колата се върнала празна. Не е на номер пети, не е в Ситафорд. Мистерия — къде е тогава? Вързала е мис Пърсихаус и сигурно сърба чай с онзи сваляч-убиец капитан Уайът.
— Може да се е качила на хълма да гледа залеза — предположи мистър Райкрофт.
— Не мисля — отвърна Бърнаби. — Щях да я видя да минава. Бях в градината.
— Е, не е толкова важно — продължи Ендърби весело. — Тоест не вярвам да е отвлечена, убита или нещо подобно.
— Това е много жалко за вестника, нали? — изръмжа Брайън.
— Не бих пожертвал Емили дори за вестника — промълви Чарлс замислено. — Тя е неповторима.
— Колко вълнуващо! — възхити се мистър Райкрофт. — Колко очарователно! Вие сте… хм… сътрудници, нали?
— Свършихте ли? — попита мисис Уилет. — Да поиграем малко бридж.
— Хм, един момент — каза мистър Райкрофт.
Той си прочисти гърлото. Погледите се насочиха към него.
— Както знаете, мисис Уилет, доста се интересувам от психическите феномени. Точно преди седмица в същото това помещение преживяхме нещо наистина неповторимо.
Вайолет издаде слаб звук. Той се обърна към нея.
— Зная, скъпа мис Уилет, зная. Това ви разстройва и то е напълно обяснимо. Не го отричам. Сега полицията издирва убиеца на капитан Тревелян. Извършиха арест. Но някои от нас, поне в тази стая, не вярват, че мистър Джеймс Пиърсън е виновният. Предлагам следното: да повторим сеанса от миналия петък, но този път да се отнесем към въпроса по различен начин.
— Не! — извика Вайолет.
— Хм, да, мисля, че работата става много дебела — рече Рони. — Аз също няма да участвам.