— Някакво указание за евентуалното време на действие? — попита Остин.
— Няма да се забави според мен. Източниците на Хирам засичат движение на огромни парични маси от сметки в швейцарски банки към оръжейни доставчици. Той ще се види принуден бързо да попълни сметките, ако иска да не отиде на червено. Което означава, че съкровището му е нужно като въздух.
— Ами нашите въоръжени сили?
— В готовност са. Но дори да бъде спрян с военна операция, ще се пролее много невинна кръв.
— Има и друг начин да бъде спрян. Няма ли съкровище, няма революция — каза Завала.
— Благодаря. Вие двамата и доктор Орвъл направихте много, за да ни дадете вярната посока — каза Остин. Изправи се и огледа присъстващите. — Сега е наш ред — допълни той с усмивка.
Елегантната трапезария беше тъмна в по-голямата си част, ако не се смята осветлението над централната маса, където Анджело Донатели съставяше менюто за следващия ден. Интериорът в ресторанта беше в нантъкетски стил, но за разлика от други с морска тематика, тук предметите не бяха поръчани по пощата. Харпуните и острите ножове за дране, някога наистина бяха потъвали в китова плът, а примитивните картини на стари платноходи бяха оригинали до една. Срещу Донатели бе седнал Антонио, с разгърнат върху снежнобялата покривка италиански вестник. От време на време и двамата отпиваха по глътка амарето. Никой от тях не усети, че вече не са сами, докато не чуха един тих глас да казва:
— Мистър Донатели?
Анджело вдигна очи и забеляза две фигури, застанали точно в края на сянката. Как, по дяволите, са влезли тия хора? Той лично бе заключил. Визитата след работно време, сама по себе си, не го изненадваше. При него се чакаше със седмици за резервация и хората опитваха какви ли не номера, за да съкратят процедурата. Гласът му бе познат отнякъде, което също го наведе на мисълта, че ще е някой клиент.
— Аз съм Анджело Донатели — каза той с неизменната си любезност. — Боя се, че идвате твърде късно, ресторантът е затворен. Ако ни посетите утре, салонният управител ще види с какво може да ви услужи.
— Вие можете да ни услужите, ако кажете на човека си да остави пистолета на масата.
Антонио бавно вдигна от скута си пистолета, измъкнат от кобура под мишницата и го остави на масата.
— Ако сте дошли да ни обирате, също сте закъснели. Всички пари в брой са внесени в банката.
— Не сме дошли да ви обираме. Дошли сме да ви убием.
— Да ни убиете? Та ние дори не знаем кои сте!
В отговор едната фигура излезе в осветения кръг. Мургав строен мъж, който взе пистолета на Антонио и го затъкна в пояса на черния си костюм. Анджело задържа за миг поглед върху пистолета със заглушител на нападателя, но тънките мургави черти на мъжа го накараха да изтръпне. Това лице бе виждал насън. Не. В кошмар. Кратък поглед на убиец, хвърлен към него в трюма на един загиващ кораб. Невероятно, но не бе състарено, след повече от четиридесет години.
— Видях ви на «Андреа Дориа» — каза Донатели с удивление.
Тънките устни на мъжа се извиха в студена усмивка.
— Добре помните лица — отбеляза той. — Но това е бил покойният ми баща. Той ми е казвал, че усетил нечие присъствие в трюма оная нощ. Но нас двамата ни свързват спомени от по-интимен характер. Веднъж си говорихме по телефона.
Сега Донатели си спомни среднощния телефонен звън, изтръгнал го от дълбок сън, и заплахите към него и семейството му.
— Братството — прошепна той.
— Добре помните и имена. Жалко, че сте забравили моето предупреждение за онова, което ще се случи, ако не съумеете да държите устата си затворена. Обикновено, аз не се занимавам с дребните подробности от всекидневието на моята организация, но вие ми причинихте огромни неприятности, старче. Спомняте ли си, какво казах?
Донатели кимна. Устата му бе твърде суха, за да може да отговори.
— Добре. Нека ви го набия в главата. Предупредих ви, че ако проговорите за оная нощ на «Ацдреа Дориа», ще заминете право за гробищата с ясното съзнание, че сте станал причина за смъртта на всеки ваш близък, до когото се доберем. Синове, дъщери, внуци. Всички. Семейство Донатели ще престане да съществува, освен под група надгробни камъни в семейния погребален участък.
— Не можете да направите подобно нещо! — възвърна гласа си Донатели.
— Сам сте си виновен. Тук са замесени огромни интереси. Никой не ви е принуждавал да се разприказвате пред НАМПД.
— Не! — проговори за пръв път Антонио. — Семейството не влизаше в сделката.