— Изглежда, приятелски настроен пич — каза Завала. — Не вярваш да хапе, нали?
— Представям ти Пернатата змия. По тия места ѝ викат Кукулкан.
— Прилича на мелез между ротвайлер и алигатор. Питай го дали знае как се влиза в пирамидата.
— Може би това не е толкова тъпа идея. — С няколко удара на плавниците Остин се приближи до зиналата паст и насочи фенерчето си в нейния мрак. — Кажи а-а-а — нареди той и се завря право вътре. Дихателните му бутилки издрънчаха и заскърцаха при допира с дебелите зъби, но щом влезе, Остин имаше възможност да се обърне назад. Подаде глава от устата, покани Завала с ръка, после навлезе в пирамидата, осветявайки с фенерчето стъпала по спускащия се надолу под. Продължиха така около две минути, бавно и внимателно, докато стигнаха в помещение, достатъчно просторно, за да могат да се изправят. Друго стълбище този път водеше нагоре.
— Чувствам се като вързоп мръсно бельо, спуснато по улея в мазето на обществена пералня. Много беше лесно дотук — отбеляза Завала подозрително.
— И аз това си мислех. Но пък хората, които са строили това съоръжение, са знаели, че то ще остане под водата. Сигурно са разчитали, че всеки евентуален посетител ще загуби времето да се разправя с оная плоча горе. А и дори да открие този отвор, не би се напъхал в устата на змията. Но все пак — добави Остин, — трябва да си отваряме очите за разни капанчета.
Насочиха се нагоре като духове в прокълната къща. Остин чу Завала да мърмори:
— Не е лошо да решат веднъж завинаги — нагоре или надолу.
Остин разбираше недоволството на своя партньор. Дори един опитен изследовател на морски корабокрушения не можеше винаги да пропъди подсъзнателното клаустрофобично опасение, че хилядатонната скална маса може да се стовари отгоре му. Или нещо по-лошо — че могат да се заклещят някъде, без възможност да помръднат, осъдени на бавна и мъчителна смърт от задушаване. Зарадва се, когато главата му изскочи над водно огледало. Завала изплува миг по-късно. Обшариха кръглото езеро с халогените си. Завала посегна да извади мундщука на дихателния апарат от устата си.
Остин бързо протегна ръка и го хвана за китката.
— Почакай! — предупреди го той. — Не знаем, дали тоя въздух става за дишане.
Тукашната атмосфера можеше да бъде на повече от две хиляди години. Остин не знаеше дали за това време не са се появили разни микроорганизми, спори или токсини и не желаеше да рискува. Излезе от басейна, свали колана и плавниците и помогна на Завала да направи същото. Дишането им през регулаторите, вън от водата, звучеше неестествено високо.
Продълговатото тясно помещение имаше висок сводест таван, поддържан от аркообразни трегери, изградени, по предпочитания от маите способ, чрез постепенно издаване на подрежданите един върху друг хоризонтални каменни блокове. Остин свали лъча от фенерчето си от тавана и в него попадна издължена глава с изправени остри уши и разширени ноздри.
— Това-онова ли е, което си мисля? — попита Завала.
— Един кон, винаги си остава кон.
— Да бе, да. Но какво търси тук този вихрогон?
Остин наведе лъча така, че в светлината му се показа дървена шия.
— А, мам… това е нос на кораб!
Дървената конска скулптура увенчаваше високата, извита носова част на кораб с полирани, тъмночервени бордове. Носът завършваше с остър таран. Конструкторите на този кораб са били наистина хора на изкуството, мислеше си Остин, докато вървяха покрай корпуса. Беше с еднакво оформени нос и кърма, издължен, тесен, с плоско дъно, грациозно извит нагоре в двата края и с майсторски пасвани дъски на обшивката. Мачтата лежеше по протежение на палубата.
Палубната обшивка беше отчасти паднала, за да покаже десетките амфори в трюма. Навсякъде бяха разпръснати кръгли предмети, които можеха да са щитове. Две дълги весла с набраздени от времето лопати бяха подпрени в задната част, сякаш очакваха да бъдат поети в ръцете на отдавна отишлите си кормчии. Корабът плаваше не в лазурното море, а върху каменна конзола. Макар повечето дървени части да бяха запазени, някои бяха прогнили и корпусът лежеше малко настрани.
— На живо е много по-красив — измърмори Завала.
Остин прокара длан по дървената повърхност, сякаш не вярваше напълно на очите си.
— Значи, не само аз мисля така. Това е един от корабите, изобразени върху фризовете и плочата.
— Какво може да прави един финикийски кораб в наводнена майска пирамида?