— Трябват ми няколко минути. Веднага! — каза мъжът.
— Той е свободен в момента — отзова се женски тас. — Десет минути между две срещи.
Мъжът излезе от офиса с папката и тръгна по застлана с дебели килими плетеница от коридори. Беше висок поне метър и осемдесет, вече не млад, но единствените компромиси, направени пред старостта, бяха късо подстриганите сребърни коси и съвсем леката приведеност на мускулестите раменете. Атлетичното му тяло си бе все така гъвкаво и твърдо като скала благодарение на спартанския режим от диети и упражнения. Понеже рядко се усмихваше или мръщеше, лицето около устата и очите бе с относително малко бръчки, сякаш кожата му е била отделена и после опъната върху квадратната челюст и високите скули.
Партерът приютяваше администрацията на компанията и беше достъпен само за хора, чиито пръстови отпечатъци и гласове бяха предварително зададени в системата за сигурност. Всички работни помещения се намираха на други етажи, така че не срещна когото и да било, докато стигна просторната приемна зала.
Високият таван беше издържан в естествени цветове — прегоряло червено, кафяво и зелено, в една гама със стилизираните стрели и индианци, покрили пода и стените. Зад секретарката се виждаше полуабстрактно пано, чиито фигури с кафяв тен и гигантски пера, щръкнали в зелено и червено, така се преплитаха, че не ставаше много ясно дали това е човешко жертвоприношение ли е това или коктейл. Служителката седеше зад бюро, което сякаш плаваше върху килима море в тъмножълто, и явно не си даваше сметка за драмата, изрисувана зад главата ѝ.
Мъжът спря пред бюрото и безмълвно погледна към дебела врата от тъмно дърво, резбовано с десетки сгърчени фигури, измъчвани според представите на художника примитивист за ада.
— Мистър Халкон ще ви приеме — каза служителката, жена на средна възраст, избрана заради своята любезност, деловитост и безупречна лоялност.
Резбованата врата се отвори към ъглов кабинет, просторен почти колкото приемната и възпроизвеждащ централно американската тематика. Халкон беше прав, с гръб към вратата, пред висок до тавана прозорец.
— Сър, ако можете за момент…
Халкон се извърна наполовина, показвайки орловия си нос, върху бледо и издължено лице. Профил, с който си бе спечелил прякора на арената.
— Ела насам, Гусман! — каза той.
Гусман прекоси стаята, както му бе наредено, и застана пред по-младия мъж. Халкон бе към четиридесетте, по-висок от Гусман с три-четири сантиметра. Беше аскетично слаб, почти крехък на вид. Както всичко около него, и външният му вид бе подвеждащ. Като дан към положението си на бизнесмен, той отдавна отряза матадорската си плитчица, отгледа си бакенбарди ала Валентино и скри лъскавата униформа от арената. Но под шития по поръчка костюм, и сега се криеше свирепото тяло на матадора, известен с прякора Ястреба, който със своята сила и бързина, бе пратил десетки смели бикове на оня свят. Ако запалянковците, проследили кратката му, но бляскава кариера, имаха изобщо за какво да се оплачат от него, то бе, че Ястреба убиваше с ледена деловитост, без страст. В други времена от него би излязъл безмилостен фехтовач, чиято сабя щеше да пронизва сърцата на мъже, не на бикове.
— Знаеш ли, Гусман, защо реших да построя точно такъв офис точно на това място?
— Ако смея да предположа, дон Халкон, то е защото оттук се виждат толкова много от притежанията на вашата компания.
Халкон се усмихна на това.
— Откровено груб отговор, както и следва да очаквам от стария си настойник, дори не е ласкателен. Аз не съм някакъв чифликчия, който си съзерцава нивите.
— Моите извинения, дон Халкон, нямах намерение да ви обидя.
— Не съм се обидил. Това е естествено предположение, само че е погрешно. — Усмивката изчезна и думите му добиха онова стоманено и спокойно звучене, каквото се усеща в тембъра на опасните хора. — Избрах този офис по една-едничка причина — изгледа към манастира «Сан Антонио де Валеро». Той ми напомня какво е минало, какво е настояще и какво е бъдеще. — Той посочи към градския конгломерат зад тонираните стъкла на високите до тавана прозорци. — Често заставам тук и си мисля как историята може драстично да промени своя ход в най-неочаквана посока само от действията на шепа хора. Аламо33 бе поражение за защитниците си, но бе и началото на края на Санта Ана. Той бе заловен при Сан Хасинто и с едно решително сражение Тексас стана независим от Мексико. Урокът на историята е ясен, нали?