«Стоп, каза си Нина, разсъждавам като дифузионист.»
Погледна през рамо, сякаш уплашена някой да не подслушва мислите ѝ. Открито признаване на дифузионизма е равностойно на еднопосочен билет към забравата за всеки правоверен археолог. Представителите на това течение са убедени, че културите не се развиват всяка за себе си, а се преливат от едно място в друго. Приликите между Стария и Новия свят винаги са възбуждали въображението на Нина. Вярващите в НЛО и Атлантида мътеха водата с предположенията си, че пирамидите и линиите на Наска38 са дело на същества от други светове или от изчезнали континенти. Една жена дифузионист има два пъти повече шансове да си строши главата от един мъж. Стигаше ѝ, че беше жена в един мъжки свят.
Дифузионната теория винаги се бе натъквала на едно сериозно препятствие — липсата на научно доказателство за наличието на контакт между едното полукълбо и другото преди Колумб. Можеш да си разчекнеш устата да доказваш колко си приличат египетските пирамиди с камбоджанските храмове и мексиканските могили, но истина е, че никой не е открил материална връзка помежду им. До днес. И то във финикийско пристанище. Исусе Христе!
Тая работа ще предизвика страшна патърдия. Може да се окаже най-голямото откритие след гроба на цар Тут. Археологическото братство ще се обърне с краката нагоре. Онова нещо в лагуната доказваше съществуването на връзка между Стария свят и Новия, две хиляди години преди Христофор Колумб да успее да изкрънка три кораба от испанския кралски двор. Стига! Нина настъпи мисловните си спирачки, преди да се хвърли в пропастта. Смачка няколко листа и се изпъна на леглото. Опита се да пропъди всяка мисъл от главата си и да се концентрира върху дишането. Следващото нещо, които осъзна, бе, че се буди от звънеца за храна.
Измъкна се с прозявки и търкайки очи. Слънцето залязваше във величествено злато и пурпур. Влезе в палатката за хранене и седна в най-отдалечения от Фейсал край, който бе взел думата. Вечното дрън-дрън. Изключи го и се впусна в разговор с двойката от Айова. Тръгна си преди десерта, върна се в палатката и се надвеси над лаптопа.
До късно през нощта, Нина съставяше обобщен доклад, който да придружи фото панорамата. Когато свърши, лагерът вече бе притихнал. Облече си фланелена нощница и се поздрави, че я бе предвидила в багажа си. Дните бяха горещи и сухи, но нощем откъм океана духаше хладен бриз. Пъхна се под одеялото и се заслуша в смеховете и арабския — говор откъм столовата, където разтребваха след вечерята. Не след дълго, гласовете изчезнаха и лагерът заспа.
Без Нина. Тя лежеше и съжаляваше за следобедната дрямка. Факсът на Сенди също бе опънал нервите ѝ. Тя се повъртя насам-натам и леко се унесе, за да се събуди от острия пукот на пламъци. Отвори очи и се загледа в пространството. Не беше сън.
Вече напълно будна, тя се загъна с одеялото като навахо39, нахлузи сандалите и се измъкна навън. Един клон от горящо маслиново дърво избухна в малък фонтан от червени искри сред пушека на горящото дърво. Единственото друго осветление идваше от пропановите фенери, окачени пред палатките в случай, че природата призове някого през нощта.
Нина погледна към тъмното небе. Кристалният въздух бе така чист, че различаваше отделните звезди в мъглявините с просто око. Тласкана отвътре, Нина грабна фенерчето от раницата и се отправи към лагуната. Гробниците лъщяха като калаени в светлината на полускритата луна. Като стигна до стълбите, тя седна в горния им край и се загледа в отразената от водата луна.
В океана блещукаха жълти топлийки. Явно тюркоазеният кораб на НАМПД все още беше край брега. Пое си дълбоко дъх. Нощта миришеше на застояла вода, гниеща растителност, мочурище и невероятна древност. Затвори очи и се заслуша. В съзнанието ѝ, шумът от тръстиките се превърна в удари на съшити от кожи платна на дървени мачти, а жабешкият кряк — в сумтене на моряци по препаски, товарещи амфори с вино и зехтин. Скоро студените езици на вятъра проникнаха през одеялото. Потръпна, като разбра, че е загубила представа за времето. Хвърли прощален поглед към лагуната и си тръгна.
Докато преваляше хребета на дюните, откъм лагера се разнесе странен звук. Сякаш птица или някакво животно надаваше писък срещу налитащ хищник. Чу го отново. Не беше нито птица, нито животно. Беше човек. Някой викаше в страшна уплаха и болка. Тя премина в лек бяг, докато изкачи дюните и видя лагера.