Опита да си пее морски песнички. Старинни песни на юнгите41, които помагат да се поддържа работният ритъм.
Репертоарът ѝ обаче бе бедничък и като довърши «Свали го тоя на пода» за петдесети път, тя просто продължи да кълца морето. Приближила бе кораба, но загребванията ставаха все по-слаби, а почивките — по-чести. По едно време се обърна и с удоволствие отбеляза, че е оставила далеч назад кафеникавия нисък бряг. За да си даде кураж, си представи как се качва на кораба и отмива с чашка димящо кафе солената сухота на устата си.
Дълбокият тътнещ звук беше толкова слаб, че отначало не го забеляза. Даже като спря и се ослуша, Нина помисли, че това е може би налягането на водата в ушите ѝ или дори шум от корабен генератор. Потопи едното ухо във водата и се заслуша.
Шумът се засили.
Нина се огледа. Откъм брега към нея бързо се движеше тъмен предмет. Отначало реши, че е лодка, но когато предметът бързо се приближи, тя различи огромното, сплескано, черно и грозно туловище на амфибия, на въздушна възглавница.
Чудовището се движеше на тегели под остър ъгъл, но Нина си даваше сметка, че това не беше спасителен съд на тренировка. Курсът му бе твърде решителен, твърде нападателен. Изведнъж машината спря курсирането си и се насочи към нея като куршум. Трябва да са я забелязали. Разстоянието се скъсяваше бързо и когато съдът бе почти отгоре ѝ, тя се гмурна, колкото можа надълбоко.
Амфибията се плъзна отгоре на тридесетсантиметровата си възглавница и завихри водата в див танц. Като не можеше да издържи повече, Нина излезе на повърхността и пое въздух, колкото да се закашля от червеникавите изгорели газове, които напълниха дробовете ѝ. Машината зави и пак пое към нея.
Нина се гмурна отново. И отново бе блъсната от вълната, само за да изплува пак, люшната в килватера на амфибията.
Тя спря, отпусна се във водата с мъркащи двигатели, застанала срещу Нина като някаква голяма котка, заиграла се с мишка. Една изтощена, изпита от водата мишка. После двигателите се събудиха, машината се надигна на невидимите си крака и се втурна пак.
Нина отново се гмурна, за да я завъртят като песъчинка под диска на шлайфмашина. Разсъдъкът ѝ бе скован, пулсът бумтеше в ушите. Реакциите ѝ бяха чисто интуитивни. Играта свършваше. Проклетото нещо можеше да се завърти върху монета. При всяко изплуване времето за вдишване ставаше все по-късо, а машината бе по-близо от предния път.
Тъпата муцуна пак я наближаваше, макар едва да я съзираше от облака газове и заради възпалените си и замътени от солената вода очи. Твърде изтощена бе, за да се гмурне, а и нямаше да намери сили за изплуване. Направи жалък опит да се отстрани от курса на амфибията, но след две-три загребвания спря и се извърна към нападателя, сякаш искаше да го прогони с юмруци.
Машината бе почти отгоре ѝ, оглушила я със самонадеяния си рев. Стисна зъби и зачака.
Ужасът на последните часове бе нищо в сравнение с онова, което последва. Амфибията беше на косъм от нея, когато някакво менгеме стисна глезените ѝ я повлече надолу в студените глъбини на морето.
←41
Юнга — момче за всичко на кораб, бъдещ моряк.
6.
Размахала ръце като крила на вятърна мелница в буря, Нина се мъчеше да се освободи, но стоманената хватка около глезените ѝ не отслабна ни най-малко, въпреки лудешкия водовъртеж от двигателите на амфибията. В един последен протестен порив тя изтласка въздуха от дробовете си — отчаян, гневен крясък, родил единствено безмълвна експлозия мехурчета.
Менгемето около краката ѝ се отвори и неясни човешки форми започнаха да се различават в разперената от машината вода. Като извънземен циклоп от НЛО размазаният силует приближи, докато се превърна в ясно видима плексигласова, леководолазна маска на сантиметри от лицето ѝ. Иззад блендата надничаха светлосини очи, които внушаваха по-скоро сила и спокойствие, отколкото заплаха.
Една покрита с ръкавица ръка се появи и разлюля под носа ѝ дихателен клапан, после отвори крана, за да привлече вниманието ѝ с въздушната струя. Нина грабна клапана и лакомо го захапа. Никога цветното ухание на лятото не ѝ се бе виждало по-сладко от този сгъстен въздух, нахлул в дробовете ѝ, за да дари живот. Протегнатата хоризонтално ръка се движеше нагоре-надолу.
«Успокой се! По-бавно!»
Нина кимна, за да покаже че е разбрала сигнала на водолаза и усети леко стискане на рамото. Продължи да диша през аварийния «октопод», докато най-накрая паниката премина и ритъмът стана по-спокоен.