7.
Капитан Мохамед Мустафа от Мароканската кралска жандармерия се бе облегнал на затоплената от слънцето броня на своя джип и наблюдаваше високата американка, кръстосваща бавно песъчливото пространство с наведена към земята глава.
Като повечето селски полицаи, капитанът запълваше дните си с издирване на избягали от училище деца, попълване на протоколи за транспортни произшествия или проверка на документите на чужденци, каквито за съжаление имаше твърде малко. Изчезването на една камила, с което си бе имал работа миналата година, даваше надежди за вълнуващо разследване, докато стана ясно, че животното просто бе избягало. И все пак този случай в практиката му най-много се доближаваше до издирването на изчезнала археологическа експедиция.
Мустафа познаваше района на старите гробници, наричан от берберите Място на мъртвите, знаеше и за съществуването на близките руини. Те се намираха твърде далеч от пътищата, в едно охранявано от него пространство, проснато върху стотици квадратни мили. Беше идвал тук веднъж и стоя само колкото бе необходимо, за да реши никога повече да не стъпва на това място, освен ако не се налага.
Жената спря и постоя малко с ръце на хълбоците сякаш се бе загубила, после се отправи към джипа.
— Нищо не разбирам — каза тя, свъсила объркано вежди. — Лагерувахме точно на това място. Палатките, колите. Всичко е изчезнало.
Капитанът се извърна към широкоплещия мъж, чиято коса имаше цвета на снега по Атласките планини:
— Мадмоазел вероятно греши относно мястото.
Нина прониза полицая с поглед:
— Мадмоазел не греши.
Мъжът въздъхна:
— Тези хора, дето ви нападнаха. Бандити?
Тя обмисли предположението.
— Не, не мисля, че бяха бандити.
Мустафа сви рамене по типично галски начин, достоен за кореняк парижанин, запали една голоаз и бутна фуражката назад върху черната си коса. Чувстваше се малко неудобно в присъствието на жена с неприкрити ръце и крака, но той не беше безчувствен човек. Трябваше да е сляп, за да не забележи раните по кожата ѝ или очевидното ѝ притеснение. И все пак собствените му очи виждаха, че няма палатки, няма куп трупове, няма коли. Всъщност нямаше каквото и да било, което да подкрепя тази история.
Офицерът пое дим и го изпусна през ноздрите си.
— Аз естествено бях уведомен за присъствието на експедиция в района на Мястото на мъртвите. Вероятно са си отишли, без да ви кажат.
— Страхотно — въздъхна Нина. — Измежду всичките ченгета в Мароко, на мен се падна берберски инспектор Клузо.
Изопнатите нерви на Нина я правеха раздразнителна. Остин не можеше да я вини за избухването пред тъпотата на полицая, след всичко преживяно, но реши, че е време да се намеси:
— Нина, казахте, че е имало голям лагерен огън. Можете ли да ми покажете къде е бил?
С помъкналия се лениво зад тях полицай Нина се насочи към средата на откритото пространство и очерта едно Х с върха на обувката си.
— Горе-долу тук, мисля.
— Имате ли лопата? — обърна се Остин към полицая.
— Да, разбира се. Тя е необходима в пустинята.
Мустафа се помъкна към джипа и извади от сандъка с инструменти една малка войнишка лопата със сгъваема дръжка. Остин я взе и коленичи в краката на Нина. Започна да копае успоредни вадички по петнадесетина сантиметра дълбоки. Първите две не дадоха резултат, но третата бе буквално рудна жила.
Остин изрови шепа черна земя и я помириса.
— Пепел. — Положи длан върху земята. — Още е топла — добави той.
Нина слушаше с половин ухо. Вторачила се бе зад гърба на Остин в място, където почвата сякаш се движеше.
— Там — прошепна тя.
Тъмната купчина бе образувана от хиляди гъмжащи гадинки. С върха на лопатата Остин разбута лъскавия мравешки гмеж и започна да копае. На двадесетина сантиметра дълбочина измъкна лопата тъмна, пропита с червено, пръст. Разшири дупката. Още червено. Почвата бе цяла пропита от него. Нина падна на колене до Остин. Тежката миризма на засъхваща кръв изпълни ноздрите ѝ.
През това време капитан Мустафа стоеше настрана, зареял сънлив поглед, замислен дали ще успее да стигне при жена си и децата навреме за вкусния обяд. Усетил промяна в обстановката, той захвърли цигарата и дойде да коленичи до Нина. Лешниковият тен на лицето му просветля, когато проумя смисъла на онова, което разкриваше разкопаната почва.
— Аллах е велик — измърмори той. След миг беше при джипа и бързо заговори на арабски по радиостанцията.