— Да, но за последен път идват на наше барбекю.
Гласът на Завала се извиси:
— Внимавай, Кърт, има още един!
Остин инстинктивно посегна към превръзката си, колкото да се сети, че безполезният пистолет за дуел е оставен отзад. Замръзна, докато една фигура се измъкна иззад някакъв подемник, разположен встрани. Стоеше на открито. Ругерът беше празен. Той беше мъртъв. Зачака да го пререже гореща поредица олово. Беше прекрасна цел на фона на все още блещукащите по водната повърхност пламъчета. После идваха Завала и капитанът.
Нищо не се случи. Фигурата тичаше към щирборда, където Остин най-напред бе забелязал абордажната кука.
Остин понечи да го последва, но спря. Без оръжие, ранен и направо изтощен докрай, той можеше само да стои безпомощен, докато чу запалването на извънбордов мотор. Изчака шумът да се отдалечи и отиде при капитана и Завала.
— Май първоначалната оценка на силите излезе неточна — каза Завала.
— Май, да. — Остин изпусна задържания въздух. Искаше му се да легне и да заспи, но имаше още нещо за свършване. Майк беше още на покрива на мостика, а учените и екипажът бяха барикадирани в носовия отсек.
— Изчакайте тук! Ще ида да кажа на другите, че могат да излязат на чист въздух!
Заобиколи обгорените тела и се насочи към носа, където се криеха екипаж и учени. Остин не беше коравосърдечен, но пазеше съчувствието си за хора, които го заслужават. Само преди минути, съществата от кръв и плът, обитавали тия обгорели черупки, искаха да убият него и неговите приятели и колеги — нещо, което не можеше да позволи при никакви обстоятелства. Особено пък Нина, към която започваше да изпитва все по-силна привързаност. Беше съвсем просто.
Това очевидно беше отборът, ликвидирал археологическата експедиция. Дошли бяха да си довършат работата. Остин и другите просто се бяха случили на пътя им. Убийците бяха спрени, но Остин знаеше, че докато Нина Киров е жива, историята нямаше да има край.
11.
Мусоните, които преминават над Индия от Арабско море, оставят по-голямата част от влагата си върху планинската верига, известна под името Западни планини. Докато мокрите въздушни потоци стигнат областта Декен, в югоизточната част на Индия, количеството на валежите спада до шестдесет сантиметра. Застанал на входа на пещерата, професор Артър Ъруин наблюдаваше водните талази, леещи се от тъмносивото небе, и не можеше да повярва, че по официални данни, в района падат толкова валежи, колкото и в Лондон. Само днешният следобеден душ, който тъкмо се доизливаше, би могъл да отнесе сградата на парламента.
Входът на пещерата бе разположен на стръмен склон над потънала в пищна растителност, тясна долина. Гъстата гора на юг от река Инд е най-древната част на Индия и някога имаше славата на дива и населена с демони местност.
Ъруин не се тревожеше толкова от демоните, колкото от мислите за местонахождението и съдбата на хората си. Изминаха шест часа, откак професор Мехта бе поел към селото, заедно с безмълвния им водач. Самото село се намираше на един час по кален път и през един поток. Надяваше се мостът да не е отнесен от някой неочакван порой. Професорът въздъхна. Нищо не може да направи, освен да чака. Имаше достатъчно хранителни запаси и работа за вършене. Влезе обратно в пещерата. Мина между две колони, крепящи подковообразна арка, и влезе в прохладната централна част на храма.
Бедният Мехта! Това си беше негова експедиция, в края на краищата. Така развълнувано се бе обадил по телефона:
— Трябва ми кеймбриджки етнолог на средна възраст за една експедицийка. Можеш ли да дойдеш в Индия? На мои разноски.
— Да не би индийският музей изведнъж да е станал по-малко стиснат?
— Не е, но не става дума за него. Ще ти обясня по-късно.
Будистките монаси, изкопали тази пещера в плътната скала, с чук и длето, бяха следвали съветите на Учителя, който зове своите последователи да се оттеглят за «водна почивка», на медитации и учене през дъждовния сезон.
Входни отвърстия, от двете страни на храма, водеха към спартанските монашески килии. Каменните ложета, на които Ъруин и останалите бяха поставили спалните си чували, не бяха най-удобният тип легла, но поне бяха сухи.
Главното помещение беше изградено като християнска базилика. Светлината от вратата стигаше до далечния край, където би се намирал олтарът в една черква. Ъруин загледа с възхищение изкусно скулптираните колони, подпрели цилиндричния свод. По стените бяха изрисувани сцени, представящи живота на Буда, и което бе най-интересно за Ъруин — светски и битови сцени, които позволяваха находката да се датира към 500 години преди Христа.