Декан беше прочут със скалните си манастири и се приемаше, че всички налични са вече открити. После намериха този, скрит в буйната растителност. При първото посещение, Мехта и Ъруин изучаваха рисунките, когато от едно съседно помещение ги извика водачът:
— Елате бързо! Човек!
Спогледаха се, решили, че водачът е открил скелет. Когато влязоха обаче в хладното, мрачно пространство и насочиха фенерчетата си към ъгъла, видяха каменна фигура, висока може би пет стъпки. Мъжът се бе навел, с извърната на една страна глава. На височината на стомаха си държеше подобен на чиния съд.
Ъруин го разгледа с невярващ поглед, после се върна в храма и седна.
Мехта го последва:
— Какво има, Артър?
— Тая фигура. Виждал ли си някога нещо подобно?
— Аз не, но ти очевидно си виждал.
Ъруин подръпна нервно козята си брадичка.
— Преди години пътувах из Мексико. Спряхме при едни развалини от времето на маите при Чичен Ица. Там има по-голямо подобие на същата фигура. Наричат я Чак Моол. Оная кръгла чиния в ръцете му се е използвала за събиране на кръвта при жертвоприношение.
— Мексико — промълви Мехта с недоверие.
Ъруин кимна:
— Като го видях тук… така не на място и извън времето…
— Разбирам естествено. Но може да грешиш. Има огромен брой сходства в различните култури.
— Може би. Трябва да го отнесем за идентифициране.
Тъжните очи на Мехта станаха още по-тъжни:
— Но ние още не сме започнали работата си.
— Няма причина да не го направим, но това тук е важно.
— Разбира се, Артър — каза Мехта с неохота, като си спомни колко импулсивен беше Ъруин още като студент в Кеймбридж.
Върнаха се в селото, взеха си камиона и отидоха до най-близкото място с телефон. Мехта предложи да се свържат с «Тайм куест», нестопанската организация, която финансираше експедицията, и да поискат средства за транспортиране на статуята. Мехта обясни, че единственото изискване на организацията е да бъде уведомявана за всяко по-значително откритие.
След продължителен разговор той окачи слушалката и се усмихна:
— Казаха да наемем няколко работника от селото, но да изчакаме да изпратят някого с парите. Казах им, че дъждовният сезон е на прага. Те казват: четиридесет и осем часа.
Върнаха се в пещерата и се впуснаха във фотографиране и каталогизиране на стените. След два дни Мехта и водачът се отправиха към селото, за да посрещнат представителя на «Тайм куест». После заваля.
Ъруин се зае със записките си. След като хората не пристигнаха до смрачаване, той си свари ориз и боб с къри. Стъмни се и май щеше да прекара нощта сам. Зарадва се, когато долови тихи стъпки, докато привършваше с миенето на чиниите в изворната вода на естествено басейнче.
— Най-после, приятели мои — каза той през рамо. — Боя се, че изпуснахте вечерята, но може би ще ме убедите да сваря още ориз.
Не последва отговор. Ъруин се извърна и видя някаква фигура, застанала точно от външната страна на петното, осветено от лампата. Като помисли, че може би е някой от селото, изпратен от Мехта, Ъруин каза:
— Стресна ме. Мехта ли те праща?
Фигурата пристъпи мълчаливо напред. В ръката на непознатия блестеше метал и през последните ужасяващи мигове от своя живот Ъруин разбра какво е станало с Мехта и водача, макар да не разбра защо.
12.
Китай
— На какво разстояние сме от мястото, Чан?
Жилавият човек, седнал пред дългия лост за управление на речната лодка, показа два пръста.
— Две мили или два часа? — попита Джек Куин.
Върху съсухреното лице на кормчията грейна беззъба усмивка. Сви рамене и поклати глава. Или въпросът излизаше от пределите на ограничените му познания по английски, или просто не можа да го чуе в шума от старинния извънбордов двигател «Евинруд».
Износени клапани, повреден шумозаглушител и разхлопан корпус, който вибрираше като мембраната на тъпан, обединяваха усилията си в тътен, който, заедно с отразеното от бреговете ехо, лишаваше от успех всеки опит за вербална комуникация.
Куин прокара пръсти през оредяващата си черна коса и размърда масивното си тяло в безуспешен опит да намери по-удобно положение за долната му част. Загубена работа. Ниската тясна лодка имаше далечна прилика с дъска за сърф и беше отчасти покрита с груба обшивка, чиято твърда повърхност беше така нажежена от слънцето, че не допускаше и мисъл за сядане.
Накрая Куин се предаде. Изгърби рамене и загледа пейзажа с празен поглед. Отминали бяха оризови полета и чаени плантации. От време на време виждаха по някой пасящ бивол, но скоро само златистите поля се простираха от брега към забулените в облаци далечни планини. Куин бе изгубен като ценител на китайските природни красоти. Беше в състояние да мисли единствено за Фъргюсън, ръководителя на експедицията.