13.
Феърфакс, Вирджиния
В жарката тишина на вирджинската утрин, Остин се оттласна от рампата, обви дебелите си пръсти около черните пластмасови ръкохватки на веслата и с едно дълго загребване запрати издължения си като стрела състезателен скул в искрящите води на река Потомак.
Гребането в Потомак беше всекидневен ритуал, към който Остин свято се придържаше в промеждутъците между две задачи. Както бе наредил докторът, той даде почивка на лявата си мишница. След като шевовете зараснаха, въведе собствен терапевтичен режим, включващ тежести и уреди в гимнастическия салон и плуване в басейна всеки ден. Постепенно увеличаваше потребностите на тялото си, докато му се стори, че е дошло време да започне да гребе, без да разкъса току-що ремонтирания мускул.
Времето за проверка на резултатите от режима настъпи в един прекрасен ден, когато прелъстителният зов на реката не можеше да бъде отхвърлен. От сайванта за лодки, превърнат от него в жилище точно пред оградите на Феърфакс, измъкна тъничкия седемметров състезателен скул «Маас аеро». Да отнесе до рампата и да спусне във водата леката черупка, не беше трудно. Истинското приключение настъпи, когато трябваше да влезе в тясната лодка, без да я обърне.
Първият му опит си беше чиста катастрофа. Двете весла бяха леки като перца, но с триметровата си дължина и съпротивлението на водата в лопатите им, Остин едва успя да направи няколко движения и се върна обратно, потънал в студена пот.
Чувстваше лявата си страна така, сякаш от нея стърчеше месарска кука. Нарочно преобърна лодката близо до брега, довлече се до къщата и застана пред аптечката, загледан в пепелявото си отражение, докато гълташе болкоуспокояващи, които едва-едва уталожиха агонията. Почака няколко дни и опита отново. Отдаваше предпочитание на дясната ръка и неравномерният натиск караше лодката да рисува грозна следа от навързани една за друга криви, но все пак се движеше. След няколко дни можеше да гребе, без да скърца със зъби.
В края на краищата болките намаляха. Днес единственият спомен за щастливия изстрел на оня убиец беше лекото смъдене при разгряването. Започна да се чувства добре от момента, в който се вмъкна в корпуса на лодката, пъхна ходила в подобните на налъми, закрепени за пода стъпенки и блъсна плъзгащата се седалка няколко пъти напред-назад, за да раздвижи коремните си мускули. Нагласи ключовете на веслата така, че да получи най-голямата възможна мощ при всяко движение.
Като се наведе напред, Остин потопи лопатите на греблата и внимателно задърпа назад ръкохватките им, оставяйки тежестта на тялото да свърши основната работа. Скулът се понесе по повърхността като водно насекомо. Това беше най-добрият ден досега. Всякакъв спомен за болка беше надмогнат от радостта да гребе с нормален ритъм. Седеше изправен с длани, обхванали ръкохватките, за по-голяма стабилност. Отначало гребеше бавно, плитко и с дълъг размах. След всяко движение вдигаше греблата във въздуха на сантиметри от повърхността, като извиваше лопатите хоризонтално, за да намали ефекта от съпротивлението на въздуха. Изсумтя от задоволство — гребеше добре.
Скулът се носеше тих като шепот край величествените стари имения, наредени покрай брега. Влажният, ухаещ на цветя въздух, който изпълваше дробовете му, наподобяваше парфюм на стара любов. Което донякъде си беше така. За Остин гребането бе повече от основното му физическо упражнение. С необходимостта да се набляга повече на техниката, отколкото на физическата мощ, това сливане на дух и материя беше като дзен медитация. Вече напълно концентриран, той увеличи темпото, постепенно влагаше все по-голяма част от мощта на широките си рамене, докато накрая циферблатът на брояча, разположен точно над ходилата му, показа нормалния ритъм от двадесет и осем за минута.
Под козирката на тюркоазената му бейзболна шапка с надпис НАМПД се стичаше пот, гърбът на фланелката му бе прогизнал от пот, а бутовете му бяха изтръпнали, въпреки специално подплатените шорти за колоездене. Но всички сетива му съобщаваха, че е жив. Елегантната черупка летеше по реката сякаш греблата ѝ бяха криле. Имаше намерение да гребе първия етап от четиридесет и пет минути срещу течението, после да обърне и да остави то да му помогне при връщането. Нямаше смисъл да насилва късмета си.
Заслепяващ блясък откъм брега попадна в очите му. Източникът беше поставена на тринога зрителна тръба, в чийто обектив се отразяваше слънцето. Някакъв мъж бе яхнал сгъваемо столче, вторачен в окуляра на тръбата си. Бяла памучна шапка бе нахлупена ниско над очите, а останалата част от лицето се криеше зад уреда. Остин бе видял този човек за пръв път преди няколко дни, когато го помисли за орнитолог, тръгнал да наблюдава птици. Само едно нещо не се връзваше — тръбата беше насочена постоянно към Остин.