— От вида на торбата личи, че сте имал късмет.
Той отвърна с театрална въздишка:
— Аз съм най-мързеливият ловец на света. Заставам на пътя. Взема ме автобус, после ме оставя. Влизам в гората. Бум, бум. Излизам на пътя и хващам следващия автобус. По такъв начин съвместявам удоволствието от самотата на ловджийството с общественото съчувствие при успех или неудача. Най-сложната част е автобусното разписание. Но, всъщност да. — Той вдигна торбата. — Две тлъсти яребици.
Гемей пусна ослепителна усмивка, която показа малко раздалечените ѝ резци. Също като на модела и актриса Лорън Хътън. Беше привлекателна жена. Не блестяща и свръхсексапилна, но с момчешка живост, която мнозина мъже намираха очарователна.
— Чудесно — каза тя. — Ще мога ли да закарам вас и вашите птици донякъде?
— Би било много мило. За благодарност ще ви предложа малко освежителна течност. Сигурно ви е много горещо от това чакане.
— Не беше кой знае какво — отвърна Гемей, макар че косата ѝ явно на нищо не приличаше, блузата ѝ не можеше да се отлепи от облегалката, а от брадичката ѝ капеше пот.
Чи кимна, оценил учтивата лъжа.
— Дайте малко назад, ако обичате, и карайте по следите.
Тя запали джипа, включи на задна, после бутна лоста на демултипликатора56 и излезе от пътя. Гумите се затъркаляха по сухите следи през гъста гора. След около четвърт миля, дърветата оредяха и разкриха осветена от слънцето полянка, с примитивна колиба в средата. Стените ѝ бяха от пръти, а покривът — покрит с палмови листа. Слязоха от джипа и влязоха вътре. Единствените мебели бяха сгъваема метална маса, стол и плетен хамак. От тавана висяха два пропанови фенера.
— Колкото и да е скромна, няма друга casa като mi casa57 — каза Чи така, сякаш твърдо вярваше във всяка дума. Като търкаше стъпало по пръстения под, добави: — Тази земя винаги е принадлежала на семейството ми. Десетки къщи са стояли на това място в течение на векове и видът им не се е променил от първата, издигната в началото на времената. Моите хора разбрали, че е по-лесно да струпваш някаква къщица от време на време, отколкото да се мъчиш да изградиш нещо, което да се опъне на вулканите и влажното гниене. Мога ли да ви предложа нещо за пиене?
— Да — отговори Гемей, като се оглеждаше за хладилник. — Благодаря ви! С удоволствие!
— Следвайте ме, моля! — Поведе я вън от колибата, по отъпкана пътека през гората. След малко стигнаха сграда от сгурбетонови блокчета с покрив от ръждива ламарина. Професорът отвори незаключената врата и влязоха вътре. Чи забърника в някаква ниша, като полугласно мърмореше на испански. След миг заработи двигател.
— Когато излизам, изключвам генератора, за да пестя гориво — обясни той. — Ей сега ще се усети климатичната инсталация.
Светна гола крушка. Намираха се в малко преддверие. Чи отвори друга врата и натисна бутон на стената. Пропука луминесцентно осветление, което разкри обширно помещение без прозорци, с две работни маси. На тях се виждаха лаптоп, скенер и лазерен принтер, купища хартия, микроскоп и предметни стъкла, подредени парчета минерали в пластмасови торбички. По-големи парчета бяха пръснати навсякъде, грижливо номерирани. Лавиците стенеха под тежестта на дебели томове. На стената се виждаха карти на полуостров Юкатан, снимки и скици на майски резби.
— Лабораторията ми — каза Чи с видима гордост.
— Внушително. — Гемей не бе очаквала да се натъкне на такава напълно оборудвана археологическа лаборатория в средата на… нищото. Доктор Чи беше пълен с изненади.
Той усети удивлението ѝ.
— Хората понякога се чудят на контраста между това, в което живея и онова, в което работя. Вън от Мексико сити за живеене ми трябва съвсем малко. Място за спане и хранене, хамак с противокомарна мрежа и покрив да ме пази от дъжда. Но работата е съвсем друго нещо. Човек има нужда от инструменти. А това е най-същественият инструмент за научно изследване.
Отиде до един очукан, но работещ хладилник, наблъска ловджийската торба в него и извади две шишета безалкохолно, което наля в пластмасови чаши, като добави лед. Разчисти с лакът място на масата и измъкна отнякъде два сгъваеми стола. Гемей седна, пое глътка и пусна студената, сладка течност в пресъхналото си гърло. Беше по-хубаво от шампанско. За момент помълчаха, наслаждавайки се на питието.
— Благодаря ви, доктор Чи — каза Гемей, като прие още една доза, този път минерална вода. — Май съм се обезводнила повече, отколкото мислех.