Проблемът идваше от палуба А, чието предназначение бе да служи като стоманен капак върху водонепроницаемите вертикални прегради, разделящи корпуса на отделни отседи. Водата нахлуваше през пасажерските стълбища надолу.
Вторият офицер съобщи новите показания:
— Двадесет и два градуса.
За капитан Каламаи не бе необходимо да поглежда инклиномера, за да разбере, че кренът е преминал точката, при която би могъл да се коригира. Достатъчно красноречив бе наклонът на затрупания с карти под.
Корабът загиваше.
Капитанът беше скован от мъка. «Андреа Дориа» не бе просто кораб. Построеният за двадесет и девет милиона долара Крал на италианските линии беше най-великолепният и луксозен пътнически кораб на вода. Слязъл от дока едва преди четири години, той имаше задачата да покаже на света, че италианският пътнически флот е отново на линия, след края на войната. С грациозния си черен корпус и бели надстройки, с предизвикателното червено, бяло и зелено на димохода, корабът повече напомняше за творение на скулптор, отколкото на морски архитект.
Освен всичко друго, това си беше неговият кораб. Той бе водил «Дориа» по време на изпитателните му плавалия, както и при стотина презатлантически курса. Познаваше всяка палуба по-добре от стаите в собствената си къща. Никога не му омръзваше да кръстосва от единия до другия му край, като посетител в музей, да попива произведенията на тридесет и един от най-добрите италиански художници и майстори на художествените занаяти, да се надува от гордост с ренесансовата прелест — огледала, позлата, кристали, ламперии от редки дървесни видове, изкусни гоблени и мозайки. Окръжен от гигантското пано, представящо Микеланджело и други велики италиански художници, той спираше в залата на първа класа пред излятата от масивен бронз статуя на Андреа Дориа — втория по величие след Колумб. Старият генуезки адмирал стоеше, както винаги, готов, да изтегли сабята си при най-малкия знак за опасност от пиратски набег.
Всичко това бе на прага на гибелта.
Пътниците бяха първа грижа за капитана. Тъкмо се готвеше да разпореди напускането на кораба, когато един от офицерите докладва за състоянието на спасителните лодки. Тези откъм левия борд не можеха да се спуснат на вода. Оставаха осемте от десния. Те висяха над водата, отдалечени от борда. Даже и да успееха да ги спуснат, в тях имаше място едва за половината пътници. Капитанът не се осмели да даде заповедта си. Обзети от паника, хората щяха да се втурнат към борда и да създадат хаос.
Помоли се близки кораби да са чули сигнала за бедствие и да ги открият в мъглата.
Нямаше какво друго да стори, освен да чака.
Анджело Донатели бе току-що донесъл поднос с мартини на прегракнала група нюйоркчани, празнуващи последната си вечер на «Дориа», когато хвърли поглед към един от драпираните прозорци, опасващи три от стените на елегантната «Панорама». Нещо, някакво бегло движение, привлече погледа му.
Ресторантът бе разположен в предната част на палубата, отворен бе към открито пространство за разходка и обикновено, денем или в ясни нощи, пътниците от първа класа се радваха на широка панорама към морската шир. Повечето пасажери се бяха отказали от опитите си да съзрат нещо през меката сивота на стената, окръжила ресторанта. Беше чиста случайност, че Анджело погледна навън и видя светлините и парапетите на голям бял кораб, плаващ през мъглата.
— Dios mio18 — промълви той.
Думите едва се бяха отронили от устните му, когато се разнесе експлозия като от някакъв гигантски фойерверк. Ресторантът потъна в мрак.
Обстановката се промени неузнаваемо. Загубил равновесие, Анджело стисна здраво кръглия поднос и в усилието си да остане прав пресъздаде доста прилична имитация на прочутата гръцка статуя на атлета дискохвъргач. Красивият сицилианец от Палермо си бе атлет по природа, а постоянното балансиране с поднос от чаши между масите поддържаше постоянно формата му на завидна висота.
Докато се изправяше на крака, аварийните светлини блеснаха. Трите двойки от неговата маса бяха повалени на пода. Най-напред помогна на жените. Никой не изглеждаше сериозно наранен. Анджело се огледа.
Красивото помещение, с меко осветените си гоблени, картини и резби, с полираните си светли ламперии, сега бе обърнато с главата надолу. Блестящият дансинг, върху който само преди секунди танцуващи двойки се плъзгаха под звуците на «Arrivederci Roma», представляваше безредна купчина от гърчещи се тела. Музиката спря внезапно, за да бъде заменена с вопли на болка и ужас. Музикантите се измъкваха от купчината инструменти. Парчета от счупени бутилки и чаши се валяха навсякъде, а въздухът бе пропит с миризмата на алкохол. Живите цветя от вазите се бяха разсипали по пода.