Петко Тодоров
Заговезни
По тесни пътища не скърцаха с пълни кораби кола; под дългите стрехи на лозарските колиби не се чуваше шуртение на обилно бликнала из лина шира; между вити лози не се виждаха с пачници и косери в ръце чевръсти берачки. Край самотни колиби са прибрани въз една страна утии, сухи обръчи или криви дъги от стари бъчви. Под дебелия сняг тук-таме надигнат оголели върхари лозите, а усоен вятър ту зашуми над стари чукари и като да подема кръшната песен на гроздобера, ту пък изведнъж се блъсне през открехнатия капак на някоя колиба, па хлътне и унило заскимти навътре…
Само под дългата стряха на Пенчовата колиба се вие край опушения дувар синкав дим, който незабелязано се развява из двора. Орляк врабчета чуруликат пискливо наоколо, сякаш с все сила молят милостиня по няколко зрънца да не измрат от глад.
Марин, загърнат в дебела шуба, е обърнал равнодушно гръб, загледан в буйните огнени езици, които като змии се увиват и преплитат под големия казан. Той забута пак главните, надзърна към ганосаното котле, сложено под подалата се през кацата медна тръба, и като съгледа продължително закапалата през нея в котлето бистра ракия, неохотно се надигна, взе отстрана дървената лопата, па нарина и хвърли в кацата куп ровък сняг. Изплашени врабчетата се разцвърчаха и бегливо отлетяха нататък, към новия сад.
Марин закрачи наоколо, невям да разтъпче схваналите си от седение крака, поглади мургавото си, подуто, небръснато лице и се загледа тъпо към лозята. Всичко безропотно спи. Мъгливия ден, като няма вече за кого да свети, без време се стъписва. Морна тежка нощ забуля посърналите татък планински вършини, провлича се и победно припада наоколо…
И той едвам сапикаса по засипаната пъртина висок човек, който гази насам из снега. Марин го позна по червения пояс и недоволно промърмори:
— Какво се пак мъкне Пенко тук?…
А Пенко с подпухнало лице и влажни завити мустаци вече се доближи и задушевно поде:
— Днес заговезни бе, свато, рекох… хай добър вечер… Вариш ли пращинянката?
Марин не отвърна и за да прекрати неловкото мълчание, Пенко продължи:
— Рекох, сами сме тук: само аз и ти, свато… и пъдаря, виж, за заговезни си отиде… защо ще се сърдим?… Чуждата ракия ли не можем да разделим?… Я да седнем — хората за заговезни се прощават… — И той преви крака около огъня.
Марин не можа да го изхока. Пенко, като да му взе сърцето — па седна и той срещу него.
— Ти извари ли пращините днес? — поде сурово Марин.
— А-чи… варих ги, варих… речи, че извряха, ама все по капка още… Оставих под тръбата бакрача, нека там капи, пък дойдох… — не завърши той.
— Не бива да се оставя огън… — вдигна глава пак Марин.
— А бе… нищо, какво има пък там, че да изгори? Съкалдиса ми се душата да стоя самичък — цял ден подклаждах казана, стоях, стоях, че като се размислих — да ти кажа право, докривя ми…
И Пенковия глас затрептя, а Марин не отделяше от него изпитателни очи… „Дали Пенко — си мислеше той — не се е напил, че тъй му се е развързал езика?…“
— Ех, днес заговезни — обори тежко глава Пенко. — Я гледай, всички хора — и богати, и сиромаси — се прибрали в къщи, ще се разпростят с роднини, комшии, ще седнат да заговеят… Кой колко ръка му стигнала, купил е все по нещо за в къщи — сега да се наядат, че са дълги велики пости: леща и боб, боб и леща, няма да хапнем нищо друго, докато в корема ти леща и боб не поникне, ама барим тогава ще познаеш Великдена. Пък ний — на какво сме се обърнали? Кой знай децата ни имат ли нещо да сложат на паралята си тази вечер? Аз съм седнал тук на заговезни пращини да варя…
— Е, че защо дойде на лозята? Не са те били по главата, я? — измърмори сурово Марин, сякаш незасегнат от Пенковите окайвания.
— А-чи… защо? — поде наново Пенко. — Питай ме защо де? Белким толкова работа в града не може да се намери, ама ей тъй, като ме повика хаджийката, че като ми каза — ще вяра пращини, сякаш ушите ми щръкнаха — забравих и жена, и деца, и заговезни…
— Ех, тогава, вари пращините! — отсече Марин. И сякаш от тези сухи думи на Пенка още повече му домъчня, та той продължи:
— А бе, вари пращините… ами нали пусто-окапало, все си човек… от баща, от дяда, все си запомнил и пости да вардиш, и празник да познаваш — не си израсъл като гъба самичък в гората я…
— Баща ти бая, бая човек беше, ами… — не завърши Марин, като поклати знаменателно глава.
— Човек беше — го пресече оживен той, — бог да го прости, гдето е легнал… Днес като се размислих — сърцето ми се обърна: По туй време ще се върне от Хаджиеви — тогава Хаджията се още държеше — не командареше хаджийката в къщи, та със сиромашията си пак отделил и цяла пита халва купил; че ще заговяваме каквото заговяваме, пък като провесят всред тавана на брънката халвата, че като я завъртят — да видиш радост и смехове — ний, дечурлигата, къщата на главата си вдигахме.