— Ех, та скокни сега и ти, че си иди да заговееш — отсече безучастно Марин, — купи халва, завърти я, нали брънката стои още на тавана? Цели заговезни ще изкараш…
— Ох — въздъхна Пенко, сякаш оттласнат от суровия присмех на свата си, — да ида, та где в пръждомите ще вървя — мога ли стигна до първи петли в града? Ами като стигна, на брънката халва ли да кажа, себе си ли да обеся?…
Марин го погледна студено, поклати глава и се обърна към огъня.
— Я си прибери краката, че ти се вяриха гащите, а то… и без заговезни ще постим, ама гащи не можем си купи — преглътна той слюнка и вдигна важно очи.
— Като си сиромах, няма какво да му задирваш — празник, делник — работи там да излязва хляба и като ти дадат нещо чуждо на ръка, варди го като свое. Като си премлясквал цял ден край казана, като си изпил толкоз ракия, не ти изкараха рога я…
Пенко изчофили недоволно рамене, отмести се от огъня и обори робски глава.
— А бе, защо хортуваш, свато, наопаки — поде умолително Пенко, — сякаш напук ми правиш. Не ме ли проумяваш… Е, сръбнал съм, пил съм от чуждото, ами какво да правя?… Аз съм си оставил празниците на тези пращини — като съм сиромах, не съм бил бога с камъни я, че да си не зачитам празниците… То за богатите е всеки ден, ако питаш, празник, ама сиромаха — работи денем и нощем и само в празник ще се попремени, ще отиде в църква, ще види хората, къщата си, че ще му светне на очи… Е, тичай все подир работата — чуждата работа има ли свършвание?… Ами какво ще разберем от живота си, като си работил като вол, па поглеж най-подир отишел си да правиш лули на онзи свят. В празник ще се видиш между хората; ще се поразговориш, ще ти се постопли сърцето, че и човек ще се сетиш…
Марин поклати изтежко глава, па безучастно се усмихна, без да продума. Пенко се обърна към жаравата, към него, сякаш да му бе чоголно, па стана и затърси с очи.
— Ех… я да опитаме пращинянката, а то… — И той пресегна към пезуля да вземе малката кратунка. — С кратунка ми сръбваш — то на лозята и с кратунка бива — грабна от котлето ракия той.
Марин ококори очи, като да се разсърди. Думите му се оплетоха в устата, та изведнъж едвам смотолеви:
— Е, оставяй!… Ще опитваш!…
— Не се сърди, свато, ела на Хаджийовата колиба да те почерпя, колкото искаш. — Той повтори да гребне. — Пенко Кънчов няма да осиромашей от толкова…
— Оставяй кратуната — скокна разсърден Марин и се хвърли към него.
— Чакай холан — спокойно вдигна към уста кратунката Пенко.
— Аз от твойта ракия не ща — кресна Марин, като се хвана разтреперан за кратунката, — ти върви пий, колкото искаш на Хаджиевата колиба!…
Пенко хвърли на една страна кратунката, ракията се изля, той махна ръка и си тръгна.
— Пак си кутсузин и пак не си човек! — викна той из тъмнината.
Марин изви глава, челюстите му като да се схванаха, та не можи да отвърне.
Тихо, монотонно продължава да църка из тръбата в котлето бистрата ракия…