На същата страница се виждаше снимка на д-р Ахмед Факри, началник „Епидемиология“ в Световната здравна организация. В статията до снимката пишеше, че той е посетил Националния Епидемиологичен Център, за да разследва епидемиите на Ебола, тъй като Световната организация се безпокои вирусът да не пресече Атлантика.
Може би д-р Факри щеше да й помогне, помисли си Мариса. Може би адвокатът, който Ралф й бе намерил, щеше да й уреди да говори с него.
Ралф се бе навел над протоколите си, когато външният звънец се обади в 9:30 вечерта. Той погледна часовника си и се запита кой ли може да идва по това време. Надникна през малкото прозорче на вратата и ахна.
— Мариса! — произнесе той невярващо и отвори широко. Зад нея видя жълто такси, което се отдалечаваше по дългата подходна алея.
Той разтвори ръце и тя изтича към него, избухвайки в сълзи.
— Мислех, че си в Калифорния. Защо не ми се обади, че пристигаш? Щях да те посрещна на летището.
Тя не каза нищо, стоеше в прегръдките му и плачеше. Беше толкова хубаво да е защитена.
— Случило ли ти се е нещо? — попита я той, но тя се разхълца още по-силно.
— Поне седни. — Той я отведе до дивана. Остави я да поплаче още няколко минути, като нежно я потупваше по гърба. — Всичко е наред, скъпа, всичко е наред — повтаряше непрекъснато, като не знаеше какво друго да каже. Погледна към телефона, трябваше да се обади, но в състоянието в което се намираше, Мариса нямаше да му позволи да се отдели от нея. — Може би ще пийнеш нещо? — попита я той. — Какво ще кажеш за чашка специален коняк? Сигурно ще се почувстваш по-добре.
Тя поклати глава.
— Вино? Имам отворена бутилка хубаво шардоне в хладилника. — Ралф извираше от идеи.
Мариса го стисна още по-здраво, но хлипанията й намаляха и тя задиша по-равномерно.
Изминаха пет минути. Ралф въздъхна.
— Къде ти е багажът?
Тя не отговори, само извади една кърпичка от джоба си и изтри мокрото си лице.
— Имам студено пиле в кухнята…
Мариса най-после изправи гърба си.
— Може би съвсем мъничко, но моля те, остани с мен. Толкова ме е страх.
— Тогава защо не ми позвъни от аерогарата? Какво се е случило с колата ти? Не си ли я оставила тук?
— Дълга история — отвърна Мариса. — Но се страхувах, че някой може да я види. Не исках никой да знае, че съм се върнала в Атланта.
Ралф вдигна вежди въпросително.
— Означава ли това, че ще преспиш тук при мен?
— Ако нямаш нищо против — каза тя. — Извинявай, че се самопоканих, но ти си толкова добър приятел.
— Искаш ли да те откарам до дома ти да си вземеш нещо?
— Благодаря, но не искам да се мяркам там по същата причина, поради която се страхувах да отида за колата си. Ако трябваше да отида някъде тази вечер, щях да мина през Центъра и да взема пакета, който вероятно Тад е приготвил за мен. Но да ти кажа истината, мисля, че всичко може да почака до сутринта. Дори онзи криминален адвокат, който, надявам се, ще ме измъкне от затвора.
— И таз хубава — каза Ралф. — Предполагам, че не говориш сериозно. Не мислиш ли, че е време да ми кажеш какво всъщност става?
Мариса взе ръката му в своята.
— Ще ти кажа. Обещавам. Нека само се успокоя. Може би трябва да хапна нещо.
— Ще ти сложа малко от пилето.
— Добре. Знам къде е кухнята, може би ще си изпържа няколко яйца.
Тя се изправи и тръгна към кухнята. Огледа приборите и тенджерите, взе някои подправки и отвори хладилника да вземе яйцата. Тогава се сети, че не е попитала Ралф дали и той не иска. Помисли си да извика, но осъзна, че той няма да я чуе.
Остави яйцата и се приближи към интеркома, след което започна да натиска копчетата на таблото, за да види дали може да разбере как работи.
— Ало, ало — произнесе тя, опитвайки различни комбинации. Попаднала на правилните честоти, тя внезапно чу гласа на Ралф.
— Тя не е в Сан Франциско — казваше той. — Тук е, в къщата ми.
Пауза.
— Джаксън, не знам какво се е случило. В истерия е. Единственото, което ми каза, е, че има оставен за нея пакет в Центъра. Виж, сега не мога да говоря. Отивам при нея.
Пауза.
— Ще я задържа тук, не се притеснявай. Но ела колкото можеш по-бързо.
Пауза.
— Не, никой не знае, че е при мен. Сигурен съм. Чао.