Тя включи вентилатора на камината и издърпа стъклото. След това, като внимаваше да не докосва нищо, я издърпа. В нея се намираше пакетът на „Федерал Експрес“. За да е сигурна, погледна етикета. Беше адресирана за Тад с нейния почерк.
Мариса сложи пакета в нова найлонова торба и я запечата внимателно. После върна използваната на предишното й място в камината и дръпна стъклената преграда. До централния колектор бързо откачи дихателния шланг и тръгна към вратата. Беше време да открие д-р Факри или някой друг, на когото можеше да се довери.
Докато стоеше под душа с фенолов дезинфектант, тя се опита да се успокои. Имаше автоматичен таймер, така че се налагаше да изчака завършването на процеса, преди да може да отвори вратата. След малко мина в следващата стая, съблече предпазното облекло, дърпайки бясно всички ципове. Най-после се освободи и навлече собствените си, пропити с пот дрехи.
Дубчек спря със свистене на гуми точно пред централния вход на Центъра. Тримата мъже бързо изскочиха от колата. Джеръми вече държеше отворена една от тежките стъклени врати.
Дубчек не се бави да задава още въпроси, тъй като бе сигурен, че гардът ще им каже, ако Мариса е излязла. Той изтича към чакащия асансьор, следван от другите, и натисна копчето за третия етаж.
Мариса тъкмо бе тръгнала по металното мостче, когато вратата на главната сграда се отвори и тримата мъже влетяха вътре. Тя се обърна и изтича обратно във вирусологията.
— Мариса, спри — извика някой.
Прозвуча й като гласа на Дубчек. Мили боже, и той ли я преследваше?
Тя заключи вратата след себе си и се огледа за място, където да се скрие. От дясната й страна бе асансьорът, от лявата — стълбището. Нямаше време да разсъждава.
Когато Дубчек успя да отвори вратата, единственото, което видя бе, че стрелката на асансьора сочи надолу. Мариса вече се намираше на нивото на входното фоайе, когато тримата мъже затичаха бясно по стъпалата да я настигнат.
Мариса знаеше, че Дубчек е близо, знаеше също, че няма време да намалява ход, за да не предизвика вниманието на охранителя в главната сграда. Той надигна глава от книгата и я видя да притичва покрай него. Изправи се, но тя вече бе навън.
На алеята Мариса затърси ключовете за колата на Ралф, прехвърляйки пакета в лявата си ръка. Чу викове и вратите на Центъра се отвориха с трясък. Тя понечи да се плъзне на седалката зад волана, но само след миг установи, че седалката до шофьора е заета. Нещо по-лошо: срещу себе си видя насочено дулото на пистолет.
Опита се да се дръпне, но сякаш бе обгърната от тежка, плътна течност. Тялото й не реагираше. Виждаше как оръжието се вдига нагоре, но не можеше да направи нищо. Различи лице в полумрака и чу някой да произнася „сбогом“. Оръжието изтрещя и времето спря.
Когато съзнанието й се върна, тя усети, че лежи върху нещо меко. Някой повтаряше името й. Бавно отвори очи и видя, че са я върнали обратно в сградата на Центъра и са я сложили на един от диваните във фоайето.
Трепкащи червени и сини светлини обливаха помещението като в долнопробна дискотека. Имаше чувството, че много хора влизат и излизат. Беше объркващо. Тя затвори очи отново и се запита какво ли се е случило на мъжа с пистолета.
— Мариса, добре ли си?
Клепачите й потрепнаха и се вдигнаха и тя видя Дубчек, наведен над нея; тъмните му очи изглеждаха почти черни от страх.
— Мариса — произнесе той отново. — Добре ли си? Толкова много се тревожех. Когато ни накара да осъзнаем какво става, бояхме се, че ще се опитат да те убият. Но ти не оставаше никъде достатъчно дълго, за да те открием.
Тя бе толкова шокирана, че не можеше да говори.
— Моля те, кажи нещо — умоляваше я Дубчек. — Нараниха ли те?