2.
21 януари
Мариса взе куфара си от лентата за багажа и зачака за наетата кола (първата, която поръча не тръгна). Когато най-сетне някак си се добра до мотел „Тропик“, небето бе започнало да изсветлява.
Не можеше да престане да мисли за Роджър. Но нямаше да му звънне. Беше си го обещавала по време на целия полет за насам.
Мотелът беше депресиращ, но нямаше значение. Не мислеше, че ще остане много време тук. Изми ръцете и лицето си, среса косата си. Без никаква благовидна причина да откаже, тя се върна до наетата кола и се отправи към клиника „Рихтер“. Докато въртеше волана усети, че дланите й са потни.
Клиниката бе удобно разположена на широка улица. По това време имаше само няколко коли. Мариса стигна до гаража за паркиране, взе си талон и намери място близо до входа. Цялата структура беше модерна, включително гаражът, клиниката и онова, което тя предположи, че е болницата — седеметажна постройка. Излезе от колата, протегна се и взе куфарчето си. В него бяха лекциите й по епидемиология от уводния курс — като че ли това щеше да помогне! — бележник, моливи, малко ръководство по диагностична вирусология, допълнително червило и пакетче дъвки. Ама че майтап.
Още щом влезе вътре, усети познатата болнична миризма на дезинфектант — миризма, която я успокои по някакъв начин и я накара да се чувства като у дома си. Имаше будка с надпис „Информация“, но беше празна. Тя попита мъжа по поддръжката, който миеше плочките, как да стигне до болничното крило, и той посочи една червена лента върху пода. Мариса тръгна по нея и скоро се озова в спешното. Тук не беше много оживено — няколко пациенти седяха търпеливо в чакалнята, а зад бюрото имаше само две сестри. Потърси дежурния лекар и обясни коя е.
— О, страхотно! — въодушевено извика той. — Радваме се, че сте тук! Д-р Наварес ви чака цяла нощ. Ей сега ще го доведа.
Мариса разсеяно започна да си играе с някакви кламери. Когато вдигна поглед, видя, че двете сестри я гледат. Тя се усмихна и те й отвърнаха.
— Искате ли да ви донеса кафе? — попита по-високата.
— Добре ще ми дойде — кимна Мариса. Към безпокойството й се прибавяше ефектът от недостатъчния сън — беше спала само два часа по време на полета от Атланта.
Докато отпиваше от горещата течност, кой знае защо си спомни медицинските детективски истории, които поместваха в „Ню Йоркър“. Винаги й се беше искало да участва в някакъв подобен случай, като онези, разрешени от Джон Сноу, бащата на модерната епидемиология: Лондонската холерна епидемия била утихнала, когато Сноу, по метода на изключването, изолирал проблема до една отделна лондонска водна помпа. Истинската красота в работата на Сноу се състоеше в това, че го беше направил преди теорията за бактериалния причинител на болестта да бъде приета. Нямаше ли да е чудесно и тя да попадне в такава ситуация?
Вратата се отвори и в рамката й застана красив чернокос мъж. Като примигваше на ярката светлина, той се насочи право към нея. Устните му се извиха в усмивка.
— Д-р Блументал, толкова се радваме да ви видим. Представа нямате.
Те си стиснаха ръцете и той закова очи в нея. Беше изненадан от дребния й ръст и младежкия й вид. Очевидно за да прояви любезност, я попита как е минал полетът й и дали е гладна.
— Струва ми се, че ще е добре да минем направо към работата — каза Мариса.
Д-р Наварес се съгласи с готовност и я поведе към конферентната зала на болницата, като междувременно се представи като шеф на медицинския отдел. Новината не я накара да се почувства по-добре. Беше сигурна, че д-р Наварес знае сто пъти повече от това, което тя знаеше за заразните болести.
Той й направи знак да седне до кръглата маса, взе телефона и позвъни. Докато чакаше да се свържат, й обясни, че д-р Спенсър Кокс, щатският епидемиолог, нямал търпение да говори с нея.
Д-р Кокс се зарадва на появата й също толкова, колкото и д-р Наварес. Той й обясни, че за съжаление в момента е зает с проблем в района на залива на Сан Франциско, свързан с избухване на хепатит B, по всяка вероятност свързан със СПИН.
— Предполагам — продължи д-р Кокс, — че д-р Наварес ви е казал, че проблемът в клиника „Рихтер“ вече включва седем пациента.
— Все още не ми е казал — отвърна Мариса.