Стигнаха до сестринския пункт на петия етаж. Д-р Наварес я представи на нощните дежурни, които се приготвяха за предаване на смяната.
— Всичките седем пациенти са на този етаж — каза д-р Наварес. — С тях се занимават едни от най-опитните ни медици. Двамата в критично състояние са в отделни кабинки в интензивното през коридора. Останалите са в частни стаи. Ето картоните. — Той удари с отворена длан по една купчина, сложена в края на плота. — Предполагам, че първо ще искате да видите д-р Рихтер. Ето картона му.
Първото, което погледна Мариса, беше страницата с жизненоважните показатели — пулс, честота на дишането, температура, кръвно налягане. В началото на петия му болничен ден, кръвното налягане на д-р Рихтер спадаше, докато температурата се повишаваше. Това не предвещаваше добро. Тя прегледа бързо картона. Знаеше, че после трябва да се върне и да го разучи подробно. Но дори и един бърз поглед я убеди, че свършената работа беше отлична, много по-добра, отколкото тя самата щеше да свърши. Лабораторните изследвания бяха изчерпателни. Запита се отново, какво за бога, правеше тук, преструвайки се, че разбира.
Като се върна в началото на картона, прочете секцията, озаглавена „история на настоящото заболяване“. Нещо веднага й се наби в очите. Шест седмици преди началото на симптомите д-р Рихтер бе посетил Конгрес на офталмолозите в Найроби, Кения.
Колкото повече четеше, толкова интересът й растеше. Седмица преди да се разболее, д-р Рихтер беше участвал в конференция за операция на клепача в Сан Диего. Два дни преди да постъпи, е бил ухапан от Cercopitheceus aethiops, каквото и по дяволите да значеше това. Тя го показа на д-р Наварес.
— Вид маймуна — обясни той. — Д-р Рихтер има винаги няколко на разположение за изследванията на очния херпес, които прави.
Мариса кимна. Погледна отново лабораторните стойности и си отбеляза, че пациентът има нисък брой бели кръвни телца, ниска скорост на утаяване на еритроцити и ниско ниво на тромбоцити. Другите стойности показваха чернодробна и бъбречна недостатъчност. Дори ЕКГ-то сочеше слаба абнормалност. Човекът беше с вирусно заболяване.
Тя остави картона на плота.
— Готова ли сте? — погледна я д-р Наварес.
Макар да кимна, което трябваше да означава „да“, тя предпочиташе да отложи срещата с пациентите. Не се самозаблуждаваше, че може да открие нещо, до този момент пропуснато, но важно, някакъв физически симптом, и така да разкрие мистерията. Визитацията й щеше да е истински театър, и, за съжаление, рисковано мероприятие. Тя неохотно последва д-р Наварес.
Двамата влязоха в интензивното отделение с характерните монитори, свързани към сложни електронни уреди. Пациентите бяха неподвижни жертви, омотани с мрежа от жици и пластмасови тръбички. Във въздуха се носеше миризма на спирт, съпроводена от звука на респираторните и кардиологични монитори. Забелязваше се също така голямо оживление на сестри.
— Изолирахме д-р Рихтер в тази странична стая. — Д-р Наварес спря пред една затворена врата. Вляво от вратата имаше прозорец и като надникна, Мариса видя пациента. Както останалите в отделението, той лежеше под навес от бутилки и тръби за интравенозно вливане.
Зад него имаше тръба с катоден лъч с непрекъсната графика на електрокардиограма върху екрана.
— Мисля, че ще е по-добре да облечете халат и да си сложете маска — обади се д-р Наварес. — Спазваме предписанията за изолация на всички пациенти по очевидни причини.
— Разбира се — кимна Мариса, опитвайки се да не звучи прекалено нетърпеливо. Ако имаше избор, щеше да скочи в пластмасов скафандър. Тя облече халат, сложи си шапка и маска, смени обувките, дори надяна гумени ръкавици. Д-р Наварес стори същото.
Без да осъзнава, Мариса задиша плитко, докато гледаше към пациента, който, казано направо, приличаше на пътник. Косата му беше пепелива, очите — хлътнали, кожата — отпусната. На дясната скула личеше охлузване; устните му бяха сухи, а на предните зъби се виждаше кръв. Когато погледна нещастния човек, тя си помисли, че изобщо не знае какво да прави; макар да се чувстваше задължена да направи нещо в присъствието на д-р Наварес, който следеше всяко нейно движение.
— Как се чувствате? — Знаеше, че това е тъп, саморазбиращ се въпрос още в момента, когато се изплъзна от устата й.