И все пак клепачите на д-р Рихтер потрепнаха и той ги вдигна. Тя забеляза кръвоизливи в бялото на очите.
— Не съм добре — призна докторът с дрезгав шепот.
— Истина ли е, че преди месец сте бил в Африка? — попита го тя. Трябваше да се наведе, за да го чуе.
— Преди шест месеца.
— Имали ли сте контакт с някакви животни?
— Не — успя да произнесе той след известно време. — Видях много животни, но не съм пипал нито едно от тях.
— Да сте били в компанията на някой болен?
Той поклати глава. Очевидно му бе трудно да говори.
Мариса се изправи и посочи охлузването под дясното му око.
— Някаква идея какво е това? — обърна се тя към д-р Наварес.
Д-р Наварес кимна.
— Бил е нападнат два дни, преди да се разболее. Ударил е скулата си в цимента.
— Бедният човек — въздъхна тя, потръпвайки от лошия му късмет. След малко кимна. — Мисля, че видях достатъчно засега.
Двамата с д-р Наварес излязоха в преддверието, където на стойка висеше голяма найлонова торба. Те съблякоха изолационните одежди и се върнаха на петия етаж при сестринския пункт. Мариса побърза да измие ръцете си.
— А какво ще кажете за ухапването от маймуната? — попита тя.
— Поставихме го под карантина — каза д-р Наварес. — Освен това го изследвахме за всичко възможно. Изглеждаше здрав.
Очевидно трябваше да допуснат всичко. Мариса взе отново картона, за да провери дали хеморагите в съединителната тъкан са били забелязани. Бяха.
Тя си пое дълбоко дъх и вдигна очи към д-р Наварес, който я гледаше очаквателно.
— Ами — започна тя неопределено, — имам още работа с тези картони. — В този момент си спомни, че е чела за категория заболявания, наречени вирусна хеморагична треска. Срещаха се изключително рядко, но бяха смъртоносни и голяма част от тях идваха от Африка. Надявайки се да добави нещо към предполагаемите диагнози, изслушани от клиничните доктори, тя спомена възможността.
— VNF вече беше отхвърлена — каза д-р Наварес. — Това беше една от причините да телефонираме толкова бързо на Националния Епидемиологичен Център.
Дотук със „зебра“ диагнозите, помисли си тя, сещайки се за една медицинска максима: „Когато чуеш тропот на копита, мисли за коне, не за зебри“.
За огромно нейно облекчение потърсиха д-р Наварес на пейджъра.
— Ужасно съжалявам — разбърза се той, — но трябва да отида в спешното. Има ли още нещо, с което да ви помогна преди това?
— Ами, мисля, че трябва да подобрим изолацията на пациентите. Вече сте ги преместили на един етаж. Но може би ще е добре да ги настаним в напълно изолирано крило, поне докато ни хрумне някаква идея за това как се предава заболяването.
Д-р Наварес я погледна. Тя се запита какво ли си мислеше в момента.
— Напълно права сте — кимна замислено той.
Мариса взе седемте картона и отиде в малката стаичка зад сестринския пункт. Оказа се, че освен д-р Рихтер тук бяха и четири жени и двама мъже, които по всяка вероятност имаха същото заболяване. По някакъв начин те също трябва да са имали някакъв контакт помежду си или да са били изложени на същия източник на зараза. Мариса си помисли, че най-доброто, което можеше да направи в случая, беше да събере колкото се може повече информация, след което да я изпрати в Атланта. Върна се отново към картона на д-р Рихтер и прочете всичко, включително бележките на медицинските сестри. На отделен лист в тефтера си изреди всяка информация, която можеше по някакъв начин да се окаже важна, включително факта, че мъжът е повръщал кръв. Това определено не звучеше като грип. През цялото време, докато работеше, тя не изпускаше от съзнанието си факта, че д-р Рихтер е бил в Африка шест седмици преди това. Предполагаше, че е важно, макар инкубационен период от един месец да бе малко вероятен при дадената симптоматика, освен ако не е имал малария, каквато очевидно не е имал. Разбира се, съществуваха и вирусни инфекции като СПИН с дълъг инкубационен период, но СПИН-ът не беше остро заразно вирусно заболяване. Инкубационният период за такава болест беше обикновено седмица, плюс-минус няколко дена. Мариса старателно прегледа картоните, натрупвайки различни данни за възраст, пол, начин на живот, занимание и жизнена среда и ги записа на отделна страница в тефтера си за всеки пациент поотделно. Бързо осъзна, че има работа с разнородна група хора. Освен д-р Рихтер, списъкът включваше секретарка — жената работеше в медицинския архив в клиника „Рихтер“; две домакини; един водопроводчик; застрахователен агент и брокер на недвижими имоти. Вероятността за нещо общо изглеждаше далечна при такава разнобойна група, още повече пък да е изложена на един и същ източник.