16 септември, 1976 г.
Д-р Лугаса, районният комисар по здравеопазване за окръг Бумба, погледна през отворения прозорец на офиса си широката река Заир, блеснала на утринното слънце. Искаше му се да продължава да се нарича постарому, Конго, с цялата тайнственост и възбуда, които това име носеше. Като се насили да върне ума си към работата, той насочи поглед към току-що полученото писмо от мисионерската болница в Ямбуку, отнасящо се до смъртта на американеца Джон Нордайк и на един гостуващ фермер от плантация в близост до река Ебола. Докторът от мисията съобщаваше, че двата смъртни случая са били причинени от неизвестна зараза, която се развила бързо; двама пациенти, настанени в една стая с американеца, четирима членове от семейството на земеделеца, които са се грижили за него, и десет от амбулаторно болните, били засегнати от същата болест.
Д-р Лугаса знаеше, че има два избора. Първо, да не прави нищо, което несъмнено бе най-мъдрото. Един господ знаеше що за ужасно ендемично заболяване ще се окаже в края на краищата. Втората опция беше да попълни внушителен брой официални формуляри, съобщавайки за инцидента в Киншаса, където някой като него самия, но на по-висока позиция в бюрократичната стълбица, ще реши, че е по-благоразумно да не се прави нищо. Разбира се, д-р Лугаса знаеше, че ако избере да попълни бланките, ще трябва да отиде до Ямбуку — идея, която намери за противна, особено в това влажно и горещо време на годината.
С леко угризение той запрати написаното на тънка хартия писмо в кошчето за боклук.
23 септември, 1976 г.
Седмица по-късно д-р Лугаса нервно пристъпваше от крак на крак, докато гледаше остарелия самолет DC-3 да каца на летище Бумба. Пръв излезе д-р Бучард, началникът на д-р Лугаса от Киншаса. Предишния ден д-р Лугаса му беше телефонирал, за да го информира, че току-що е получил съобщение за избухване на сериозно, непознато заболяване, което прогресира в района на мисионерската болница в Ямбуку. Беше засегнало не само местните жители, но също така и болничния персонал. Не беше споменал за писмото, което бе получил няколко дни по-рано.
Двамата лекари се поздравиха на пистата, след което се качиха в тойотата на д-р Лугаса. Бучард попита дали не са дошли още новини от Ямбуку и той прочисти гърлото си, все още разтревожен от онова, което бе научил тази сутрин от радиограмата. Както изглежда, дванайсет от седемнайсетте души медицински персонал, бяха вече мъртви, заедно със сто и четиринайсет души от селото. Болницата беше затворена, тъй като нямаше достатъчно хора да работят.
Д-р Бучард реши, че целият регион трябва да бъде поставен под карантина. Той бързо проведе необходимите телефонни разговори с Киншаса и каза на д-р Лугаса да организира превоза за следващата сутрин, така че да могат да посетят Ямбуку и сами да преценят за какво става дума.
24 септември, 1976 г.
На следващия ден, когато двамата лекари влязоха в пустия двор на мисионерската болница в Ямбуку, бяха посрещнати от зловеща тишина. По празната верандата притича един плъх и след малко ги блъсна миризма на разложение. Като покриха носовете си с кърпички, те неохотно излязоха от ленд ровъра и страхливо надникнаха в най-близката постройка. Вътре имаше два трупа, и двата, започнали да се разлагат в жегата. Но това не беше нищо в сравнение с момента, когато в третата сграда откриха една все още жива медицинска сестра, изпаднала в безсъзнание от високата температура. Лекарите влязоха в празната операционна зала и надянаха ръкавици, хирургическо облекло и маски в позакъснял опит да се предпазят. Изпълнени с опасения за собственото си здраве, те се насочиха към болната сестра и претърсиха за още хора от персонала. Заедно с почти трийсетима мъртъвци, те откриха още четирима едва дишащи пациенти.
Д-р Бучард изпрати радиограма до Киншаса и поиска спешна помощ от Заирските въздушни сили за пренасянето на няколко пациенти от мисионерската болница до столицата. Но междувременно, докато се консултираха с отделението за инфекциозни болести в университетската болница как да изолират болните при извозването им, остана жива само медицинската сестра. Техниките за изолиране трябва да бъдат отлични, подчерта д-р Бучард, защото очевидно си имаха работа със силно заразна и смъртоносна болест.