След като се захвана с останалите обаждания, д-р Рихтер направи визитация на постоперативните си хоспитализирани пациенти: две ретинални отлепвания с тежка медицинска история. И двата случая бяха добре. По обратния път към офиса си той си помисли колко малко операции правеше като единствен офталмолог в клиниката. Беше обезпокоително, но при всичките офталмолози в града бе късметлия, че изобщо имаше работа. Беше благодарен на брат си, че е споделил с него идеята си за клиника преди осем години.
Като смени бялата престилка със син блейзър и взе куфарчето си, д-р Рихтер напусна сградата. Минаваше девет вечерта и паркингът за велосипеди и мотоциклети беше почти празен. През целия ден едва се намираше място и Уилям непрекъснато му повтаряше, че е нужно да се разшири не само като пространство, но и да се ремонтира; нещо, което Рудолф нито разбираше, нито искаше да прави.
Унесен в мисли за икономическата ситуация на клиниката, д-р Рихтер не забеляза двамата мъже, които чакаха в сенките на гаража. Продължи да не ги забелязва дори след като тръгнаха след него. Бяха облечени в тъмни бизнес костюми. По-високият държеше едната си ръка неподвижно сгъната. Стискаше дебело куфарче, което държеше високо, заради сковаността на лакътната си става.
Приближавайки се до колата си, д-р Рихтер чу стъпките зад себе си, когато забързаха. Усети неприятна буца в гърлото. Преглътна с усилие и хвърли кос, разтревожен поглед през рамо. Видя двамата мъже, които явно се движеха право към него. Когато минаха под лампите на тавана, забеляза, че са добре облечени, с чисти ризи и копринени вратовръзки. Това го накара да се почувства малко по-добре. И въпреки това ускори крачка, заобикаляйки задницата на колата си. Зарови за ключовете си, бързо отключи вратата и след като ги хвърли в куфарчето си, се плъзна в миришещото на скъпа кожа купе. Понечи да затвори, когато една ръка го спря. Д-р Рихтер неохотно вдигна очи и срещна невъзмутимото безстрастно лице на единия от мъжете, по което премина намек за усмивка, когато докторът го погледна въпросително.
Д-р Рихтер отново се опита да затвори вратата, но непознатият я държеше здраво от външната страна.
— Бихте ли ми казали колко е часът, докторе? — попита мъжът любезно.
— Разбира се — отвърна той, успокоен, че има обяснение за присъствието на този човек тук. Погледна часовника си, но преди да е успял да каже нещо, усети, че го измъкват грубо от колата. Направи нерешителен опит да се съпротивлява, който бързо бе потушен от силна плесница през лицето, която го събори на земята. Ръцете на непознатия грубо затършуваха за портфейла му и той чу разкъсване на плат. Един от мъжете каза „бизнесмен“ с пренебрежителен тон, а другият подхвърли „Вземи куфарчето“. Д-р Рихтер усети, че му издърпват часовника от китката.
Всичко свърши така бързо, както бе започнало. Д-р Рихтер чу стъпките да се отдалечават и една врата се затръшна, след което по гладкия бетон изсвистяха гуми. В продължение на няколко минути той остана да лежи без да мърда, доволен, че е жив. Намери очилата си и си ги сложи, нищо че едното стъкло беше напукано. Като хирург главното му безпокойство беше за ръцете; те бяха първото нещо, което провери, още преди да е станал от земята. Изправи се на крака и продължи да оглежда останалата част от себе си. Бялата риза и вратовръзката му се бяха изцапали. Едно от копчетата на блейзъра липсваше и на мястото му се виждаше подковообразна дупка. Панталонът му беше разкъсан от десния преден джоб надолу до коляното.
— Господи, какъв ден само! — промърмори той под нос и си помисли, че сутрешната катастрофа изглежда незначителна в сравнение със случилото се току-що. След миг колебание взе ключовете си и се върна в клиниката, отивайки в офиса си. Позвъни на охраната, след това се запита дали да не телефонира на полицията. Мисълта за лош имидж на болницата го накара да се разколебае, пък и наистина, какво щеше да направи полицията? Докато спореше със себе си, той позвъни на жена си да й обясни, че се е наложило да закъснее повече, отколкото е очаквал. После отиде до тоалетната да огледа лицето си в огледалото. На дясната му буза имаше ожулване със залепнали песъчинки от пода на гаража. Той внимателно го проми с антисептичен разтвор и се опита да прецени с колко бе подпомогнал нападателите си. Сигурно в портфейла му имаше стотина долара, както и всичките му кредитни карти, паспорт, включително лиценза му за медицинска практика в Калифорния. Но най-много се ядоса, че му бяха взели часовника; беше подарък от жена му. Добре де, щеше да си купи нов, помисли си той, когато чу по вратата да се чука.