Като се извиняваше раболепно, мъжът от охраната каза, че подобен проблем никога преди не се бил случвал, и че съжалява, че не е бил на мястото. Обясни, че половин час преди това е направил рутинна обиколка на паркинга. Д-р Рихтер го увери, че неговата единствена грижа е да се предприемат стъпки по посока избягване на такива инциденти за в бъдеще. Накрая заяви, че няма намерение да съобщава на полицията.
На следващия ден той не се чувстваше добре, но отдаде симптомите на шока и на факта, че не бе спал достатъчно. В пет и половина обаче се почувства достатъчно болен и реши да отмени срещата с любовницата си, секретарка в отдела за медицински картони. Накрая все пак отиде в апартамента й, но се прибра рано, за да си почине, колкото да прекара нощта, мятайки се неспокойно в собственото си легло.
На третия ден д-р Рихтер наистина беше болен. Когато се изправи зад бюрото си, беше объркан и замаян. Опита се да не мисли за ухапването от маймуната и за изкашлялия се в лицето му болен от СПИН. Добре знаеше, че СПИН не се предава при такива обикновени контакти: недиагностицираната суперзараза беше тази, която го безпокоеше. В три и половина го втресе и получи непоносимо мигренозно главоболие. Мислейки, че развива температура, той отмени насрочените за следобеда срещи и напусна клиниката. По това време беше напълно сигурен, че е пипнал грип. Когато се прибра вкъщи, жена му погледна пребледнялото му лице и зачервените клепачи на очите му и го накара да си легне. В осем часа главоболието му стана толкова силно, че изпи един перкодан. В девет получи силни стомашни спазми и диария. Жена му предложи да се обади на д-р Наварес, но той я обвини, че се паникьосва и й каза, че ще се оправи. Взе таблетка далмен и заспа. В четири сутринта се събуди и се дотътри до банята, където повърна кръв. Ужасена, жена му го остави и отиде да извика линейка, за да го пренесат в клиниката. Той не възрази. Нямаше сили да се съпротивлява. Знаеше само, че никога през живота си не е бил по-болен.
1.
20 януари
Нещо безпокоеше Мариса Блументал. Дали се дължеше на собственото й съзнание, или на някаква незначителна външна промяна, тя не знаеше. Във всеки случай не можеше да се съсредоточи. Когато вдигна очи от книгата в скута си, осъзна, че светлината отвън се е променила и от блед снежнобял, правоъгълникът на прозореца е станал индиговочерен. Тя погледна часовника си. Нищо чудно. Беше почти седем.
— Мили боже — промърмори тя полугласно. Изправи се бързо и в същия миг се почувства замаяна. Беше прекарала на две ниски пластмасови табуретки в ъгъла на библиотеката на Националния Епидемиологичен Център (НЕЦ) в Атланта доста повече време, отколкото мислеше. Беше си уговорила среща за тази вечер и планираше да си бъде вкъщи в шест и половина, за да има време да се приготви.
Вдигна тежкия том „Вирусология“ и тръгна към съответния рафт, опъвайки схванатите си мускули на краката. Тази сутрин бе тичала, но пробяга само три и половина километра, без да стигне до обичайните пет.
— Имате ли нужда от помощ, за да вдигнете това чудовище на рафта? — пошегува се госпожа Кембъл, библиотекарката с майчински вид, докато закопчаваше вечната си сива жилетка. В помещението съвсем не беше топло.
Както във всяка добра шега, и в този коментар на библиотекарката имаше частица истина. Учебникът по вирусология тежеше пет килограма — една десета от собственото тегло на Мариса. Тя беше висока 1.52 м, макар че когато я питаха, винаги казваше, че е 1.58 — ръстът й, когато е на токчета. За да върне книгата, трябваше да замахне, след което почти да я хвърли на мястото й.
— Това, от което имам нужда — каза Мариса, — е да вкарам всичко от този том в главата си.
Госпожа Кембъл се засмя с тихия си смях. Беше сърдечна жена, както почти всички в НЕЦ. Според Мариса мястото създаваше повече чувство за академична институция, отколкото за държавна агенция, каквато официално бе станало през 1973 г. Цареше атмосфера на самоотверженост и отговорност. Макар секретарките и техническият персонал да напускаха в четири и половина, специалистите неизменно оставаха, често работейки до малките часове на нощта.
Мариса излезе от библиотеката, която не отговаряше в пълния смисъл на думата на изискванията за такова място — половината от книгите бяха складирани както дойде във всички помещения на комплекса. Всъщност Центърът бе много повече федерално регулирана агенция, принуден вечно да моли за по-голямо финансиране в състояние на вечен бюджетен недостиг. Мариса си отбеляза наум, че той освен това изглежда като федерална агенция. Коридорът беше боядисан в сиво, а подът — покрит със сив балатум, изтънял в средата. До асансьора стоеше неизбежната снимка на усмихващия се президент. Непосредствено под снимката някой бе надраскал непочтително стрелка, на която пишеше: „Ако не ти харесват отпуснатите тази година средства, само почакай да видиш следващата година!“.