Мариса изтича нагоре по стъпалата. Офисът й — всъщност бе прекалено великодушно да се нарече така, защото напомняше по-скоро на бърлога, отколкото на офис — се намираше на етажа над библиотеката. Беше помещение без прозорци, което сигурно навремето чистачките бяха използвали да складират кофите и парцалите си. Стените бяха боядисани в мрачно сиво и вътре едва се побираха едно метално бюро, кантонерка за папки, лампа и въртящ се стол. Но тя беше щастлива, че го има. Съревнованието тук беше силно.
Въпреки пречките обаче, Мариса знаеше добре, че Центърът наистина работи. Той беше осигурил феноменално медицинско обслужване през годините не само в Съединените щати, но също така и в чужди страни. Спомняше си ясно как тук бяха разрешили мистерията с Легионерската болест преди няколко години. Бяха установили стотици такива случаи след стартирането на организацията през 1942 г. като Кабинет за контрол над маларията, за да изчистят завинаги тази болест от американския юг. През 1946 г. Кабинетът бе преименуван в Център за заразни болести с отделни лаборатории, занимаващи се с бактерии, гъбички, паразити и вируси. На следващата година се създаде лаборатория, занимаваща се с болести по животните, които могат да се предават на хората, като холера, бяс и антракс. През 1970 г. организацията отново беше прекръстена, този път в Национален Епидемиологичен Център.
Докато подреждаше няколко преснимани статии в куфарчето си, Мариса си помисли, че тъкмо успехите я бяха накарали да постъпи на работа тук. След като завърши специализацията си по педиатрия в Бостън, тя кандидатства и беше приета в Епидемиологичната разузнавателна служба (ЕИС) за две години. Беше нещо като медицински разузнавач. Само три и половина седмици преди това, точно преди Коледа, тя бе завършила уводния курс, което предполагаше, че е обучена за новата си роля. Курсът беше по администрация на общественото здраве, биостатистика и епидемиология — изследване и контрол на здравето и болестите сред населението.
Слаба усмивка мина по лицето й, когато облече тъмносиньото си палто. Беше взела уводния курс, добре, но както често се бе случвало в медицинската й подготовка, тя се чувстваше напълно неподготвена да се справи с реален спешен случай. Щеше да бъде огромен скок от студентската скамейка да се озове на терена, ако и когато й възложеха подобна задача. Да знае как да свърже случаите на едно заболяване с причината за вирулентността, заразата и факторите, определящи възприемчивостта към него, бе далеч от това да реши как да контролира реална болест, засягаща реални хора. Всъщност, тук не стоеше изобщо въпросът „ако“, а само „кога“.
Тя грабна куфарчето си, изгаси осветлението и се насочи по коридора към асансьорите. Беше взела курса по епидемиология заедно с още четиридесет и осем души, повечето от които, като нея самата, бяха лекари. Имаше няколко микробиолози, няколко медицински сестри, дори един стоматолог. Запита се дали всички те преживяваха подобно съмнение и несигурност в себе си. В медицината хората принципно не говореха за подобни неща; това противоречеше на „имиджа“.
При завършването на обучението си тя беше назначена в отдела по вирусология, специалност патогени, първият й избор измежду предлаганите позиции. Нищо чудно, беше първенец в курса си. Макар да имаше слаба практика във вирусологията, което бе причина да прекарва повече време в биологията, бе пожелала да постъпи в този отдел, защото настоящата епидемия от СПИН бе катапултирала вирусологията на челно място в изследванията. В началото вирусологията винаги бе играла ролята на „втора цигулка“ спрямо бактериологията. Е, сега времената се бяха променили и Мариса искаше да е част от това.
До асансьорите видя малка група хора и кимна. Повечето бяха от отдела по вирусология, чийто административен офис се намираше в края на коридора. Останалите бяха непознати, но всички я познаваха. Може и да се чувстваше несигурна във възможностите си, но поне я приемаха радушно.