На първия етаж слезе от кабинката и с бързи крачки се отправи към паркинга. Макар че беше зима, не можеше да се сравни с изтърпяното през последните четири години в Бостън, затова не си даде труд да закопчава палтото си. Червената й спортна хонда прелюд си стоеше където я бе оставила сутринта: прашна, мръсна и занемарена. Табелките й още бяха с масачузетска регистрация; замяната им бе още едно от нещата, за които Мариса все не намираше време.
Пътят от Центъра до наетата от нея къща не бе дълъг. Наблизо се намираше университетът Емъри, който бе дарил на Центъра околната земя през 40-те години. Група приятни жилищни сгради заобикаляха университета, като се движеха в диапазон от по-ниска от средната класа до подозрително богата. Ставаше въпрос за един от бившите квартали в района Друид хил, в който Мариса бе успяла да наеме къща. Беше собственост на семейство, преселило се в Мали, Африка, за да работи по проект за контрол на раждаемостта.
Мариса зави към Пийчтрий плейс. Имаше чувството, че в Атланта всичко се казва „Пийчтрий“1. Мина от ляво на къщата. Беше малка двуетажна постройка, облицована с дърво, добре поддържана, с изключение на зелените площи. Архитектурният стил бе неопределен, но на предната веранда стояха две йонийски колони. Всички прозорци имаха капаци, всеки с изрязано в средата сърце. Мариса бе използвала израза „приятна“, когато я описа на родителите си.
Зави вляво на следващата улица, после направи отново ляв завой. Имотът, върху който бе разположена къщата, минаваше през цялата пряка и за да стигне до гаража си, Мариса трябваше да мине отзад. Пред сградата имаше кръгова алея, но не бе свързана със задната алея и с гаража. Очевидно на времето двете алеи са били свързани, но някой бе построил тенискорт и беше сложил с това край на удобството. Сега кортът тънеше в бурени и едва се виждаше.
Тъй като щеше да излиза вечерта, Мариса не вкара колата в гаража. Докато се изкачваше по задното стълбище, чу кокер шпаньола си, подарен й от една колежка педиатърка, да приветства прибирането й с радостен лай.
Не бе планирала да си взема куче, но шест месеца преди това една продължителна романтична връзка, за която бе сигурна, че ще доведе до брак, внезапно приключи. Мъжът, Роджър Шулман, специализант неврохирург в Масачузетс Дженерал, я бе шокирал с новината, че е приел стипендия в УКЛА и че възнамерява да отиде там самичък. До този момент бяха говорили Мариса да го придружи на мястото, на което го приемат, за да завърши обучението си, и тя наистина кандидатства за педиатрична позиция в Сан Франциско и Хюстън. Роджър изобщо не бе споменавал УКЛА.
Като най-малка в семейството, с три по-големи братя и студен, властен баща неврохирург, Мариса нямаше високо самочувствие. Понесе разрива с Роджър много тежко и едва успяваше да се накара сутрин да стане от леглото и да отиде в болницата. В средата на последвалата депресия, приятелката й Нанси й показа кученцето. Отначало Мариса се подразни, но Тафи — така се казваше кутрето — спечели веднага сърцето й, и както предполагаше Нанси — й помогна да се фокусира върху нещо друго извън сърдечните вълнения. Сега Мариса обичаше до полуда кучето, радвайки се, че в къщата има друго живо същество, на което да дава, и от което да получава обич. Притесняваше се само какво ще стане, когато я изпратят някъде. Но и тук притесненията й бързо се разрешиха, защото семейство Джъдсън, съседите й отдясно, се влюбиха в Тафи и предложиха да го вземат по всяко време, когато Мариса не е в града.
Тя отвори вратата и парира въодушевените подскоци на кучето, за да изключи алармата. Когато собствениците й обясняваха системата, беше слушала само с половин ухо. Но сега се радваше, че я има. Макар предградието да беше много по-сигурно от града, нощем се чувстваше много по-изолирана, отколкото в Бостън. Дори си помисли с благодарност за паникбутона, който носеше в джоба на палтото си, и който можеше да използва, за да включи алармата от алеята, ако види неочаквана светлина или движение във вътрешността на къщата.
Докато преглеждаше електронната си поща, позволи на кучето да употреби неизразходваната си енергия в бесни обиколки на синия смърч в предния двор. Семейство Джъдсън не пропускаха да изведат кучето на обяд, тъй като до вечерта, когато Мариса се прибираше, имаше прекалено много време за едно осеммесечно кутре да стои затворено в кухнята.
За съжаление, трябваше да прекъсна радостните изблици на Тафи. Наближаваше седем, а бе поканена на вечеря в осем. Ралф Хемпстън, успешен офталмолог, я бе извел няколко пъти и макар все още да не бе преживяла Роджър, тя се радваше на изисканата му компания и на факта, че я кани на вечеря, на театър и на концерт, без да намеква за леглото. Всъщност, тази вечер за първи път я канеше в дома си, но бе подчертал, че става въпрос за голямо парти, а не за интимна вечеря.