След това се обади на Тад. Цялата тази повишена активност й позволяваше да не мисли какво се е случило. Първоначалната студенина на Тад се стопи, когато осъзна, че тя е на ръба на истерията.
— Какво става, по дяволите? — попита той. — Мариса, добре ли си?
— Искам да те помоля за две неща. След неприятностите, които ти причиних, се зарекох да не ти досаждам повече. Но нямам избор. Първо, трябва ми ампула конвалесцентен серум от заразата в Ел Ей. Можеш ли да го изпратиш по нощен куриер до Керъл Брадфорд в хотел „Плаза“ в Ню Йорк?
— Коя, по дяволите, е Керъл Брадфорд?
— Моля те, не задавай повече въпроси — каза Мариса, като се опитваше да се сдържи и да не избухне в сълзи. — Колкото по-малко знаеш, по-добре. — Керъл Брадфорд беше една от съквартирантките на Мариса от колежа; това бе и името, което тя бе използвала за полета от Атланта до Чикаго. — Следващата услуга е свързана с пратка, която ти изпращам по куриер. Моля те, не я отваряй. Вкарай я в секретната лаборатория и я скрий. — Тя направи пауза.
— Това ли е? — попита Тад.
— Това е. Ще ми помогнеш ли, Тад?
— Предполагам. Звучи съвсем невинно.
— Благодаря. Мисля, че след няколко дни ще мога да ти обясня всичко.
Тя затвори и звънна по безплатния телефон, за да си резервира стая в хотел „Плаза“ под името Керъл Брадфорд. С това приключи разговорите и огледа фоайето на „Палмър хаус“.
Първата й спирка бе офисът на „Федерал Експрес“. Служителите бяха изключително любезни, когато им каза, че става въпрос за специална ваксина, която трябва да пристигне в Атланта на следващия ден. Помогнаха й да опакова найлоновата торба в нечуплива метална кутия и дори я надписаха, когато стана ясно, че ръката й трепери и не я слуша.
Когато се озова отново на улицата, махна на едно такси. Отпусна се на седалката и веднага провери лимфните си възли за подутини. Никога не се бе озовавала толкова близо до заразяване с Ебола. Потрепери при мисълта, че нападателят й е искал да я зарази с вируса. Жестоката ирония бе в това, че единственият начин да се спаси, бе тя да зарази него. Надяваше се той да е наясно, че вземането на конвалесцентния серум има предпазен ефект само преди появата на симптомите. Може би заради това бе побягнал с такава скорост.
Докато пътуваха към аерогарата, мисълта й се избистри и тя започна да разсъждава логично. Фактът, че бе нападната отново, я караше да смята, че подозренията й са верни. Ако се докажеше, че медицинският пистолет съдържа Ебола вируси, щеше да разполага с първото си истинско доказателство.
Шофьорът на таксито я остави на терминала на „Американ Еърлайнс“, като й обясни, че те имат полети до Ню Йорк на всеки час. След като си купи билет, мина през охраната и измина дългото разстояние до гейта, установи, че й остава още половин час чакане. Реши да се обади на Ралф. Отчаяно й се искаше да чуе приятелски глас, пък и трябваше да го попита направил ли е нещо с адвоката.
Прекара известно време в борба със секретарката му, която го бранеше като орлица, докато най-сетне я убеди само да му съобщи кой го търси. В крайна сметка Ралф вдигна слушалката.
— Надявам се, че си в Атланта — каза той, преди да е успяла да го поздрави.
— Скоро ще бъда — обеща тя. Обясни му, че е на летището в Чикаго на път за Ню Йорк, но че вероятно на следващия ден ще се върне и че се надява да й е намерил добър адвокат.
— Направих някои дискретни проучвания — каза Ралф, — и мисля, че открих правилния човек. Казва се Маккуинлин. Работи в голяма фирма тук, в Атланта.
— Надявам се да го бива. Ще си напълни джобовете.
— Минава за един от най-добрите.
— Мислиш ли, че ще иска много пари предварително?
— По всяка вероятност ще постави въпрос за някакво капаро — отвърна Ралф. — Това проблем ли ще е?
— Би могло да се окаже — въздъхна Мариса. — Зависи колко.
— Е, не се тревожи, ще се радвам да ти помогна.
— Не мога да те моля за това.
— Не си ме молила, аз ти предложих. Но в отплата искам да спреш това лудешко надбягване. Кое е толкова важно в Ню Йорк? Надявам се, че няма нова епидемия на Ебола, пази боже. Защо просто не се върнеш в Атланта? Тревожа се за теб.
— Скоро ще се върна. Обещавам.