— Джейк, да ти приличам на идиот? Пали колата. Тя е на опашката за таксита.
Джейк изпълни нареждането. Двамата с Джордж работеха за Ал от четири години и добре се разбираха, с изключение на моментите, когато Джордж започваше да раздава заповеди. Но това не беше чак толкова често.
— Ето я там. — Джордж посочи Мариса, която се качваше в едно такси. — Дай напред, после пропусни колата й да мине пред нас.
— Хей, този, който шофира, съм аз — каза Джейк. — Ти гледаш, аз шофирам. — Въпреки това обаче натисна газта и бавно мина напред.
Джордж гледаше през задното стъкло и забелязвайки, че има вдлъбнатина на покрива, каза:
— Ще е лесно да се проследи.
Таксито мина от дясната им страна и Джейк подкара зад него. Позволи на една кола да се вмъкне между тях, преди да влязат в магистралата за Лонг Айланд.
Нямаше проблем да държат таксито под око, макар че шофьорът пое по моста Куинсбъроу, препълнен от трафик в пиковия час. След четирийсет минути видяха Мариса да слиза пред „Есекс хаус“. Джейк се качи на тротоара на петнайсетина метра срещу хотела.
— Е, сега знаем къде е отседнала — ухили се той.
— Само за да съм сигурен, ще вляза вътре да видя, че се регистрира — промърмори Джордж. — Връщам се веднага.
14.
23 май
Мариса не спа добре. След инцидента в „Палмър хаус“ повече никога нямаше да се чувства спокойно в хотел. Всеки шум в коридора я караше да се плаши и да мисли, че някой ще разбие вратата и ще нахълта. А имаше доста шумове — от хора, които се прибираха късно и поръчваха румсървис.
Освен това тя продължи да си измисля симптоми. Не можеше да забрави усещането как държи медицинския пистолет в ръка и всеки път, когато се събудеше, й се струваше, че има температура и е болна.
На следващата сутрин беше напълно изтощена. Поръча си плодове и кафе, които получи с безплатен брой на „Ню Йорк Таймс“. Първата страница предлагаше статия за епидемията от Ебола. В Ню Йорк броят на случаите бе нараснал до единайсет с един смъртен случай, докато във Филаделфия се бе заковал на трийсет и шест души със седемнайсет смъртни случая. Единственият летален изход в Ню Йорк бе първоначално заразилият се лекар, д-р Гириш Мехта.
Като започна в десет, Мариса многократно се обажда в „Плаза“ да се интересува за колетна пратка до Керъл Брадфорд. Имаше намерение да звъни до обяд: нощните куриери обикновено осигуряваха доставката до това време. Ако пратката бе пристигнала, тя нямаше да се притеснява, че Тад я е предал и щеше да отиде по-спокойно в клиника Розенберг. Точно след единайсет я уведомиха, че пратката е дошла, и че ще я пазят до идването й.
Тя се приготви да напусне хотела, но не знаеше дали да се изненадва, че Тад е изпратил серума, или не. Разбира се, колетът можеше да се окаже празен и изпращането му да е само уловка, която да разкрие местонахождението й. За съжаление, нямаше начин да е сигурна, освен това искаше достатъчно силно серума, за да пренебрегне съмненията си. Трябваше да се възползва от шанса.
Взе само дамската си чанта и започна да мисли трескаво как да получи пратката така, че да се подлага на по-малък риск. За съжаление, не й идваха наум никакви хитри идеи, освен да вземе такси, което да я изчака и да е сигурна, че наоколо има много хора.
Джордж Валхала беше във фоайето на „Есекс хаус“ от ранна сутрин. Това беше от онези ситуации, които той обичаше. Пиеше кафе, четеше вестниците и хвърляше многозначителни погледи на красивите проститутки. Облечен в костюм на Армани и с обувки от истинска крокодилска кожа, той си прекарваше страхотно и никой от детективите на хотела не му създаваше неприятности.
Тъкмо се канеше да се пъхне в мъжката тоалетна, когато видя Мариса да слиза от асансьора. Пусна „Ню Йорк Поуст“, който четеше, и я последва към въртящата се врата. Избягвайки трафика по Петдесет и девета улица, той изтича към таксито, в което го чакаше Джейк, и се метна на предната седалка.
Джейк бе забелязал Мариса и запали колата.
— На светло изглежда още по-хубава — каза той, готвейки се да направи обратен завой.
— Сигурен ли си, че това е Блументал? — попита мъжът, който седеше на задната седалка. Казваше се Алфонс Хиктман, но имаше хора, които го дразнеха заради първото му име, затова той настояваше да го наричат просто Ал. Беше израснал в източна Германия и бе избягал на запад през Берлинската стена. Лицето му изглеждаше измамно младежко. Косата му бе руса и я подстригваше в стил Юлий Цезар. Бледосините му очи излъчваха студенината на зимно небе.