Помисли си, че би могла да провери първо най-лесната част от информацията. Отиде до бизнес офиса, където завари бюро с табелка „Нови абонати“. Макар да нямаше никого, то бе покрито с купчина книги и документи. Само след миг тя научи, че клиника Розенберг е болница за предплатено медицинско обслужване, точно както беше очаквала.
Следващото, което искаше да разбере, бе по-трудно, тъй като първият пациент беше вече мъртъв. Мариса се върна до главното фоайе и в продължение на няколко минути гледа влизащите и излизащите, докато разбра къде се намира лекарската съблекалня. Преценявайки времето, Мариса стигна до вратата точно в мига, когато там застана един лекар, спря и направи знак на мъжа на информационното гише. Вратата на съблекалнята се отвори и Мариса влезе след лекаря.
Вътре се снабди с дълга бяла престилка. Облече я и нави ръкавите нагоре. Имаше и табелка с името: д-р Ан Елиът. Мариса я свали и я сложи в джоба на престилката. После се върна отново във фоайето и се сепна, когато видя д-р Лейн. Извърна се настрани, очаквайки да чуе всеки миг възглас, че я е познал. За щастие, когато се осмели да погледне, д-р Лейн беше излязъл от болницата.
Неочакваната среща я накара да се почувства още по-неспокойна отпреди. Ужасяваше се при мисълта, че може да се натъкне на Дубчек, както бе станало във Филаделфия, но знаеше, че е жизненоважно да научи повече за първия смъртен случай.
Тя огледа информационните табели и установи, че патологията се намира на четвъртия етаж. Взе асансьора за нагоре. Това място си го биваше наистина. За да стигне до офисите на патолозите, трябваше да мине през химическата лаборатория. Пътьом забеляза, че тя е оборудвана с най-модерната и скъпа апаратура.
Мина през няколко врати и се озова заобиколена от секретарки, които бързо пишеха нещо от диктофони.
Една от жените свали слушалките си при вида на Мариса.
— Мога ли да ви помогна? — попита тя.
— Аз съм една от лекарките от Епидемиологичния Център — представи се любезно Мариса. — Знаете ли дали някой от колегите ми е тук?
— Не мисля — отвърна секретарката, надигайки се от стола. — Мога да попитам д-р Стюарт, в офиса си е.
— Тук съм — обади се едър, плещест мъж, напълно брадясал. — Колкото до въпроса ви, колегите от Епидемиологичния са долу на третия етаж в изолационното крило.
— Е, тогава може вие да ми помогнете — каза Мариса, като съзнателно избегна да се представи. — Занимавам се с епидемиите от Ебола от самото начало, но за съжаление се забавих, защото трябваше да отида в Ню Йорк. Разбрах, че първият заразен, д-р Мехта, вече е починал. Направихте ли аутопсия?
— Тази сутрин.
— Имате ли нещо против да ви задам няколко въпроса?
— Не аз съм правил аутопсията — каза д-р Стюарт. След това се обърна към секретарката: — Хелън, виж дали можеш да доведеш Кърт.
Той заведе Мариса в малък офис, обзаведен с модерно бюро и бял лабораторен плот, върху който се мъдреше чисто нов бинокулярен микроскоп „Цайс“.
— Познавахте ли д-р Мехта? — попита Мариса.
— Доста добре — отвърна Стюарт и поклати глава. — Беше ни медицински директор и смъртта му е голяма загуба за нас. — Той продължи да описва достойнствата и приноса на д-р Мехта за основаването на клиниката и огромната му популярност сред персонала и пациентите.
— Знаете ли къде е завършил? — попита Мариса.
— Не съм сигурен в кое медицинско училище е учил — поклати глава Стюарт. — Мисля, че беше в Бомбай. Но знам, че е специализирал в Лондон. Защо питате?
— Интересуваше ме дали е възпитаник на чуждестранно медицинско училище.
— Има ли значение? — намръщи се Стюарт.
— Възможно е — отвърна неопределено тя. — Има ли сред персонала много чуждестранни възпитаници?
— Разбира се. Всички болници за предплатено медицинско обслужване започнаха с назначаването на голям брой чужденци. Американците се натискаха за частна практика. Но това се промени. В момента можем да набираме персонала си направо от топ университетите.
Вратата се отвори и влезе млад мъж.