— Това е Кърт Вандермей — каза Стюарт.
Мариса неохотно произнесе името си.
— Д-р Блументал има някои въпроси във връзка с аутопсията — обясни д-р Стюарт и предложи на Вандермей да седне.
— Още не сме извършили сегментирането — обясни д-р Вандермей. — Надявам се, че…
— Всъщност ме интересуват резултатите от външния преглед, който сте направили — каза Мариса. — Имаше ли абнормалности?
— Определено. Д-р Мехта имаше огромни кръвоизливи в кожата.
— Може би от някаква травма? — предположи Мариса.
— Как познахте? — вдигна вежди Вандермей изненадан. — Носът му беше счупен. Бях забравил за това.
— Кога точно е станало?
— Преди седмица, най-много десет дена.
— Отбелязано ли е в медицинския му картон?
— Да ви кажа право, не погледнах — каза д-р Вандермей. — Да умре някой от Ебола е прецедент. Не обърнах много внимание на счупването на носа.
— Разбирам. Ами картонът му? Предполагам, че е тук, в патологията. Мога ли да го видя?
— Няма проблеми. — Той се изправи. — Защо не слезете долу в залата за аутопсии. Имам няколко снимки на счупения нос, ако искате да ги видите.
— Моля ви.
Стюарт се извини, каза, че бърза за среща и Мариса последва Вандермей, докато той обясняваше, че тялото е било дезинфекцирано и увито в специални чували, за да се избегне заразяване. Семейството искало да бъде изпратено с кораб до Индия, но им било отказано. Мариса можеше да разбере защо.
Картонът не беше толкова пълен, колкото й се искаше, но все пак се споменаваше за счупения нос. Беше описано от колега на д-р Мехта, хирург в отделение „Уши, нос, гърло“. Мариса научи, че самият д-р Мехта е работил в това отделение, ужасяващ факт, като се има предвид начина, по който се бе разпространила заразата при предишните епидемии.
Вандермей предложи да му се обадят и докато му телефонираше, Мариса прегледа останалата част от картона. Д-р Мехта не беше пътувал, не беше работил с животни и не бе имал връзка с останалите епидемии от Ебола.
— Бедният човек е бил ограбен — каза д-р Вандермей, оставяйки слушалката. — Повалили са го и са го ограбили на подходната алея към гаража му. Можете ли да повярвате? В какъв свят живеем!
Само ако знаеше, помисли си Мариса, вече абсолютно сигурна, че епидемиите на Ебола са умишлено причинени. Завладя я страх, но се насили да продължи да разпитва патолога.
— Да сте забелязали случайно кръвоизлив върху бедрото на д-р Мехта?
— Не си спомням — каза д-р Вандермей. — Но тук са всичките снимки. — Той разхвърля група снимки, сякаш редеше карти за игра.
Мариса погледна първата: разкриваше по брутален начин голото тяло, лежащо върху стоманената маса за аутопсии. Въпреки изобилието от кръвоизливи, тя откри един кръгообразен кръвоизлив върху бедрото на д-р Мехта. То отговаряше по големина на върха на газовия медицински пистолет за ваксиниране.
— Може ли да взема една от тези снимки? — попита Мариса.
Д-р Вандермей ги погледна.
— Вземете я. Имаме достатъчно.
Мариса пъхна снимката в джоба си. Не беше толкова добра, колкото медицинския пистолет, но беше все пак нещо. Тя поблагодари на д-р Вандермей и си тръгна.
— Ще ми кажете ли подозренията си? — попита я той. На лицето му имаше лека усмивка, сякаш знаеше, че става нещо.
Интеркомът пропука в този момент, информирайки го, че го търсят на шеста линия. Той вдигна слушалката и Мариса го чу да казва:
— Какво съвпадение, д-р Дубчек. Точно в този момент говоря с д-р Блументал…
Това бе всичко, което тя искаше да чуе. Бързо изтича към асансьорите. Вандермей извика след нея, но тя не спря. Отмина секретарките и прелетя през двойните врати, като стискаше здраво химикалките в джоба на бялата си престилка, за да не изпаднат навън при бягането. Поколеба се за миг какво да избере — асансьора или пожарното стълбище. Реши да рискува с асансьора. Ако Дубчек се намираше на третия етаж, сигурно за по-бързо щеше да използва стъпалата. Тя натисна копчето за надолу. Един лаборант чакаше с поднос с вакуумирани контейнери и я гледаше с изумление как натиска многократно вече светналия бутон.
— Нещо спешно? — попита той, когато очите им се срещнаха.
Един от асансьорите пристигна и тя се шмугна вътре. Имаше чувството, че на вратата й отне цяла вечност, за да се затвори и очакваше всеки момент Дубчек да връхлети и да я спре. Но най-после потеглиха надолу и тя леко се отпусна, но само за да установи, че спират на третия етаж. Дръпна се по-навътре в кабинката, благодарна в момента за дребния си ръст. Отвън биха я видели трудно.