Мариса гледаше, очакваше всеки момент той да стане и да я нападне пак, когато един пиукащ звук я сепна. Тя отиде и вдигна разбитата телефонна слушалка, разкъсвана между страха и изкушението да повика помощ. Мъжът беше с кървяща прорезна рана над носа, а ризата му отпред бе покрита с кървави петна. Но ужасът й надделя, тя грабна дамската си чанта и тичешком напусна стаята. При спомена, че нападателят й не е бил сам в Ню Йорк, си каза, че трябва да се махне от хотела колкото е възможно по-бързо.
Слезе на партера и се отказа да използва централния портал. Вместо това се спусна по стъпалата и тръгна след стрелките, показващи задния вход. Остана прикрита зад вратата, изчаквайки да мине някое такси. Но дълго време не се появи нищо, и като се стараеше да се пази, тя изтича и се качи на първия тролей, който се появи.
От сградата не излезе никой.
Джордж примига невярващо. Това беше момичето! Той бързо позвъни в колата на Джейк.
— Тя току-що излезе от хотела — каза Джордж — и се качи на един тролей.
— Ал с нея ли е?
— Не. Сама беше. Изглеждаше доста раздърпана и ми се стори, че малко накуцва.
— Доста странно.
— Проследи я — нареди Джордж. — Тролеят тръгна току-що. Аз ще отида в хотела и ще потърся Ал.
— Давай. — Джейк се зарадва, че Джордж ще се занимава с Ал, защото когато Ал научеше, че момичето се е изплъзнало, щеше да побеснее.
Мариса гледа към хотела, докато сградата изчезна от поглед. Никой не излезе през вратата, но когато тролеят потегли, от една спряна кола излезе мъж и изтича към задния вход на хотела. Съвпадението беше подозрително, но тъй като той не погледна в нейната посока, тя реши, че е случайно. Тролеят зави зад ъгъла и тя си отдъхна. Беше го направила.
Въздъхна с облекчение. Седалката до нея се освободи и тя се намести в нея. Изведнъж се уплаши, че по дрехите й може да има кръв. Последното, което искаше, бе да привлича вниманието към себе си.
Когато страхът й се уталожи, усети болката в хълбока си от удара в умивалника; вратът й беше схванат и сигурно беше посинял.
Опита се да разбере как я бяха намерили. Беше толкова предпазлива… Внезапно й светна: сигурно са следили Тийман. Това бе единственото възможно обяснение.
Увереността й се разклати и тя се замисли отново за начина, по който бе избягала от хотела. Може би щеше да е по-безопасно, ако бе останала и се беше срещнала с полицията. Напоследък бягането се бе превърнало в неин инстинкт. Чувстваше се като бегълка и това я караше да се държи като такава. Дори си бе помислила, че е надхитрила преследвачите си. Ралф беше прав. Изобщо не трябваше да ходи в Ню Йорк, както и в Сан Франциско. Беше й казал, че е в сериозна беда, още преди да е ходила в тези два града. Е, сега беше още по-лошо — беше убила двама души! Което беше прекалено много. Нямаше да ходи в Минеаполис. Щеше да се прибере вкъщи и да каже всичко, което знаеше, така както беше, и всичко, което предполагаше, пред адвоката.
Тролеят отново намали. Мариса се огледа. Намираше се някъде в Чайнатаун. Спряха и тъкмо когато тролеят щеше да тръгне, тя стана от седалката си и скочи навън. Когато хукна към тротоара, видя, че кондукторът клати глава неодобрително. Но никой не слезе подир нея.
Тя си пое дълбоко дъх и разтри врата си. Огледа се и видя, че улицата и в двете посоки бе пълна с хора. Имаше автомати за билети, товарни коли разкарваха стоки по магазинчетата от двете страни на улицата. Всички табелки бяха написани на китайски. Имаше чувството, че тролеят я е откарал по мистериозен начин в Ориента. Дори миризмите тук бяха различни: смесица от риба и пикантни подправки.
Мина покрай един китайски ресторант и след кратко колебание реши да влезе. Една жена, облечена в червена китайска рокля от коприна, дълга до коленете, се показа и я уведоми, че ресторантът още не е отворен за обяд.
— След половин час — добави тя.
— Може ли да използвам тоалетната и телефона? — попита Мариса.
Жената я гледа известно време, преценявайки явно, че не е заплаха, след което я отведе в дъното. Отвори една врата и отстъпи.
Мариса влезе в малко помещение с мивка от едната страна и телефон от другата. Стените бяха покрити с изписвани години наред графити.
Реши първо да използва телефона. Обади се във „Феърмонт“ и уведоми дежурния на рецепцията, че в стая 1127 има човек, който се нуждае от лекарска помощ. Мъжът й каза да почака, но тя побърза да затвори. След това се зачуди дали трябва да телефонира в полицията и да им обясни всичко. Не, реши накрая, беше прекалено сложно. Освен това вече беше напуснала сцената на престъпление. Щеше да е по-добре да се върне в Атланта и да се срещне с адвоката.