— Ще се чуем, щом науча нещо.
— Лейтенант… — Пийбоди спря пред Ив и неловко запристъпва от крак на крак. — По дяволите — промълви и притисна началничката си в прегръдките си.
— Пийбоди, сега не е моментът да се размекваш. Пък и не ти прилича.
— Ако Росуел е виновен, ще му дам да разбере!
Ив леко я притисна до себе си, после я отблъсна.
— Така те искам. А сега изчезвайте и не ми губете времето.
— А мен никой не ме прегърна — оплака се Макнаб, при което Ив не успя да сдържи усмивката си.
Когато колегите й излязоха, тя се обърна към Рурк:
— Радвам се, че най-сетне имаме план…
— Не знаех, че тестът се провежда на различни степени — прекъсна я той и се приближи до нея.
— Няма опасност, уверявам те.
— Изглежда, Фийни е на друго мнение.
— Остави го, той е един мърморко, който се тревожи за щяло и нещяло.
— Кажи ми истината.
— Признавам, че не е като да се пързаляш на въздушни кънки. Е, доволен ли си? Ще се справя, Рурк. Но сега не искам да мисля за това, за да не отвличам вниманието си от разследването. За колко време ще стигнем до Чикаго с прехвалената ти совалка?
„Утре ще си поговорим още по въпроса“ — помисли си Рурк, но й се усмихна окуражително, защото знаеше, че й е необходимо окуражаване.
— За по-кратко време, отколкото ти е необходимо да приготвиш багажа си.
Седемнайсета глава
Слънцето залязваше и сенките вече обгръщаха небостъргачите на Чикаго. Последните ярки лъчи се отразяваха от гладката повърхност на езерото.
„Имаше ли езеро в спомените ми?“ — запита се Ив. Дали беше родена тук или на минаване през града беше прекарала няколко нощи в студената стая със счупения прозорец? Как ли щеше да се почувства, ако се озовеше в същата стая? Какви образи щяха да изникнат в съзнанието й? Щеше ли да има смелостта да се опълчи срещу тях?
— Вече не си дете. — Рурк хвана ръката й, докато летателният апарат се подготвяше за приземяване на чикагското летище, което беше пригодено и за космодрум. — Не си сама и не си безпомощна.
Тя се стараеше да диша равномерно, за да успокои лудешкото биене на сърцето си.
— Понякога се ужасявам от факта, че можеш да четеш мислите ми — промърмори след секунди.
— Не винаги успявам да разгадая какво мислиш и какво чувстваш, но мразя, когато си разтревожена и се опитваш да скриеш тревогата си от мен.
— Не е вярно, само се опитвам да разбера причините за безпокойството си. — Тъй като изпитваше ужас от приземяването, тя извърна очи от люка. — Не съм тук, за да преследвам спомените си, а да събера информация. Само това ме интересува.
— И все пак в главата ти се въртят тревожни въпроси, нали?
— Вярно е. — Ив погледна към ръката му, която стискаше нейната. Случили се бяха толкова събития, които можеха да предизвикат раздялата им. Но се беше оказало, че нищо не може да я раздели с Рурк. — Когато през есента се върна в Ирландия, ти също имаше лични проблеми, които трябваше да разрешиш, ала не им позволи да ти попречат да осъществиш плановете си.
— Прекалено ясно си спомням миналото си. По-лесно е да се сражаваш с призраци, които добре познаваш. — Рурк й целуна ръка — жест, който винаги я трогваше. — Но ти така и не ме попита къде съм бил през онзи ден, когато излязох сам.
— Не те попитах, защото като се върна, видях, че вече не тъгуваш толкова силно.
Рурк се усмихна.
— Значи и ти умееш да разгадаваш мислите и чувствата ми. През онзи ден отидох до къщата, където бях живял като малък; свърнах и в уличката, където бяха открили мъртвия ми баща и си бяха помислили, че аз съм забил ножа в гърдите му. Цял живот съжалявах, че той не беше загинал от моята ръка.
— Не бива да съжаляваш за това — промълви Ив, когато совалката безшумно се приземи.
— Аз съм на друго мнение, лейтенант. — В напевния му глас прозвучаха стоманени нотки. — Докато стоях сред вонящата уличка, спомените от младостта ми нахлуха в съзнанието ми; долових познатите миризми, усетих как кръвта ми отново закипя. Внезапно осъзнах, че нещо от онзи Рурк още живее в мен и никога няма да ме напусне. Но разбрах и още нещо. — В гласа му отново се долови топлота. — Благодарение на силната си воля се бях променил. Бях станал друг, както би се изразила ти. Ала причината се криеше не само в мен, но и в теб. Промених се в положителен смисъл откакто сме заедно, скъпа моя. — Той отново се усмихна, когато видя изненадата й. — Никога не съм си представял, че мога да обичам някого колкото обичам теб. Не вярвах, че мога да се нуждая от любов, да се стремя към нея. Докато стоях на уличката, където баща ми безброй пъти жестоко ме беше пребивал, където беше лежал пиян и накрая мъртъв, разбрах, че миналото ми е било важно, защото ме беше подтикнало да се променя, да стана различен от баща ми. В края на краищата победител бях аз, а той беше загубил. — Рурк освободи предпазния й колан, сетне своя, сетне добави: — Обърнах се и си тръгнах. Спомням си, че валеше дъжд, но в душата ми нямаше тъга. Знаех, че се връщам при теб. Когато решиш да надникнеш в миналото си, помни, че винаги ще бъда до теб.