Ив почувства, че се задушава от силните си чувства.
— Не знам как съм могла да живея без теб — промълви.
Този път беше негов ред да се изненада. Помогна й да стане и прошепна:
— Моя любов, от време на време казваш по нещо, което стопля сърцето ми. Успокои ли се вече?
— Да, нямам време за глезотии.
На властимащите и богатите не се налагаше да се смесват с тълпата на простосмъртните пътници на летището. Минути след приземяването на совалката Ив и Рурк се озоваха на частния паркинг, откъдето щяха да продължат с кола.
Тя погледна към двуместния автомобил, който напомняше сребристо торпедо, и се намръщи.
— Не можа ли да избереш нещо по-скромно?
— Не виждам защо да се лишаваме от удобства. Освен това — добави, докато се качваха, — тази кола се движи като ракета. — Включи двигателя, натисна газта и изстреля автомобила от паркинга.
— Боже мой! Намали скоростта! Напълно си откачил! — Тя пристегна предпазния си колан, докато Рурк се заливаше от смях. — Ченгетата ще те глобят още преди да напуснем района на летището.
— Първо трябва да ме хванат. — Той натисна някакво копче и колата стремително полетя нагоре. Ив запроклина, от време на време молеше Бог да се смили над нея. — Отвори очи, скъпа, избегнахме натовареното движение около летището.
Ив още имаше чувството, че стомахът й е между колената.
— Защо правиш такива номера?
— Доставят ми удоволствие. Моля те, програмирай адреса на ченгето, при което отиваме, за да преценим откъде да минем.
Тя предпазливо отвори едното си око и видя, че автомобилът се движи с голяма скорост по магистрала с шест платна. Все още намръщена, затърси на таблото необходимите й клавиши.
— Устройството се задейства чрез устна команда, скъпа. Включи компютъра и му съобщи адреса.
— Нима ме мислиш за толкова невежа? — сопна се тя. — Оглеждах пътя пред нас. Искам да знам къде ще загинем, когато катастрофираш с тази играчка.
— Моделът „Старгрейзър“ 5000Х е снабден с предохранителни и животоспасяващи системи — осведоми я Рурк. — Знам го със сигурност, защото аз съм един от създателите му.
— Така и предполагах. Компютър, включи се.
С КАКВО МОГА ДА ВИ ПОМОГНА?
Това беше същият леко прегракнал женски глас, с който „говореше“ и домашният им компютър. Ив гневно изгледа съпруга си.
— По дяволите, коя е тази?
— Не я позна, нали?
— А трябваше ли?
— Това е твоят глас, скъпа, след като сме се любили.
— Веднага се разкарай!
— Дори да искам, не мога — отново се засмя той. — Съобщи адреса, лейтенант, преди да сме се озовали в Мичиган.
— Не е моят глас — промърмори тя, после продиктува адреса.
Веднага се появи холографска карта, най-прекият път беше отбелязан с мигащи червени светлинки.
— Много е удобно, нали? Ето, тук трябва да излезем от магистралата.
Рурк рязко зави, въпреки че колата се движеше със сто и двайсет километра в час и центробежната сила отхвърли назад Ив. Тя се зарече, че по-късно ще го накара скъпо да си плати за онова, което й беше причинил.
Разбира се, ако останеха живи.
Уилсън Макрий живееше в спретната бяла къща, заобиколена от подобни сгради, пред всяка от които имаше миниатюрна морава. Алеите за колите бяха покрити с блестящ асфалт, осланената трева беше грижливо окосена.
Улицата беше права, без никакъв завой, а от двете й страни през три метра бяха засадени кленови фиданки.
— Все едно, че гледам филм на ужасите — изстена Ив.
— Скъпа, ти си истинско дете на града!
— Говоря съвсем сериозно. Спомняш ли си онзи филм, в който извънземните нападнаха Земята и… как се казваше… зомбираха хората. Всички се обличаха еднакво, движеха се по един и същ начин, хранеха се по едно и също време… — Тя подозрително оглеждаше къщите, а Рурк развеселено я наблюдаваше. — Не ти ли се струва, че в даден момент всички врати едновременно ще се отворят и от къщите ще излязат хора, които си приличат като две капки вода.
Той се облегна назад, втренчи се в нея и заяви:
— Ив, плашиш ме.
— Видя ли? — Тя се засмя и слезе от колата. — Ако питаш мен, това място е кошмарно. Дори няма да разбереш, ако те зомбират.