— Това е най-важното! — прекъсна я той, а Ив долови негодуванието в тона му. — Вече не съм ченге.
— Добре. — Ив не откъсваше поглед от лицето му. — Напоследък някой също искаше по един или друг начин да ме накара да се откажа от работата си. Може би става дума за нещо от… областта на медицината.
Макрий присви очи и стисна устни. Преди да проговори, Рурк пристъпи напред и чаровно се усмихна на Карън.
— Госпожо Макрий, моля да извините нахалството ми, но умирам за чаша кафе. Със съпругата ми дойдохме направо от аерогарата.
— Разбира се… извинете… — Досега тя притискаше огромния си корем, но в смущението си вдигна ръце и докосна шията си. — Веднага ще го приготвя.
— Предлагам да ви помогна. — Усмивката му беше в състояние да смекчи най-коравосърдечната жена на света. — Да оставим тези двамата да си поговорят служебно. Имате прекрасен дом.
— Благодаря. С Уил го обзавеждаме вече две години.
Гласовете им заглъхнаха, но Макрий не откъсваше поглед от Ив. След малко процеди:
— Не мога да ви помогна.
— Още не съм ви казала какво искам. Не мога да се легитимирам, защото преди няколко дни ми отнеха значката. — Забеляза смаяния му поглед, но продължи: — Намериха начин да ме отстранят от разследването, което ме кара да мисля, че съм попаднала на гореща следа. Или са се изплашили от мен… Ето защо съм сигурна, че са открили как да ви накарат да напуснете и онзи тъпак Кимики да заеме мястото ви.
Уил презрително изсумтя и погледът му се смекчи.
— Кимики е толкова глупав, че не може да си намери оная работа в панталоните.
— Вече се убедих в това. Може да ви прозвучи самохвално, но аз съм способно ченге. Грешката на онези е, че допуснаха разследването да бъде поверено на друг способен полицай. Открихме в Ню Йорк три трупа с липсващи органи. Тук е извършено подобно убийство, по едно в Париж и в Лондон. Още проверяваме за такива престъпления.
— Не мога да ти помогна, Далас.
— С какво те заплашват?
— Имам семейство — прошепна той. — Съпруга, петгодишен син, очакваме второто ни дете. Не искам нищо лошо да ми се случи, ясно ли е?
— Да. — Ив долавяше, че Макрий не се страхува за собствения си живот и гневът му се разпалва от безпомощността му. — Никой не знае, че съм тук, посещението ми ще остане в тайна. Сама разследвам този случай и няма да те издам на никого.
Макрий мина покрай нея, приближи се до прозореца и повдигна красивата бяла завеса.
— Имаш ли деца?
— Не.
— Заведохме сина ми за няколко дни при баба му, докато Карън роди бебето. Момчето ми е прекрасно. — Той се обърна и кимна към холограмата на масичката.
Ив послушно я взе и разгледа усмихнатото хлапе с големи кафяви очи, тъмноруса коса и трапчинки на бузите. Според нея всички деца си приличаха — бяха симпатични, невинни и загадъчни. Но знаеше какво трябва да отговори.
— Момчето наистина е красиво.
— Казаха, че първо ще убият него.
Пръстите й се вкопчиха в рамката, после тя внимателно постави холограмата обратно върху масичката.
— Нима ти се обадиха?
— Изпратиха някакъв скапан дроид, който ме завари неподготвен и успя да ме понатупа. Обаче това не е най-важното. — Той рязко се обърна. — Изобщо не се уплаших и му казах да предаде на господаря си да върви по дяволите. Но дроидът ми обясни какво ще се случи с момчето ми, със съпругата ми и с детето, което тя носи в утробата си. Изплаших се до смърт, Далас. Реших да изпратя семейството си далеч от Чикаго и да заловя тези мръсници. Тогава започнах да получавам по пощата снимки на Карън и Уил, фотографирани на излизане от някакъв магазин за играчки, от супермаркета или в двора на къщата на майка ми, при която ги бях изпратил. Един от шибаните дроиди прегръщаше Уил. Прегръщаше го — повтори той и гласът му затрепери от едва сдържаната ярост. — Имаше нахалството да докосва сина ми! Снимката беше придружена от писмо, в което се казваше, че следващия път щели да изтръгнат сърцето му. Детето ми е едва петгодишно… — Той тежко се отпусна на стола и закри лицето си с длани. — Понякога има по-важни неща от служебния дълг.
Ив разбираше какво означава да обичаш някого и да се страхуваш за любимия човек.
— Съобщи ли на началника ти?
— Не го споделих с никого. Месеци наред не мога да се примиря със случилото се. — Той машинално прокарваше пръсти през късо подстриганата си коса. — Нощем работя като частен охранител, а дните си прекарвам в идиотската работилница, където майсторя къщички за птици. Още малко и напълно ще полудея.
Ив седна до него.
— Помогни ми да ги заловя и да ги вкарам в затвора, за да не заплашват никога повече семейството ти.