— Не мога да се върна в полицията. — Макрий отпусна ръце. — Освен това не съм сигурен докъде се простират пипалата на октопода.
— Онова, което ще ми съобщиш, няма да бъде отразено в никакъв рапорт. Разкажи ми за дроида, може би трябва да започнем с него.
— Майната му на всичко! — Той уморено потърка зачервените си клепачи. Седмици наред беше живял със страха. — Беше висок над метър и осемдесет, от бялата раса, с кестенява коса, кафяви очи и мършаво лице. Първокласен модел, обучен за ръкопашен бой.
— Аз пък имах удоволствието да се запозная с неговия близнак — поусмихна се Ив. — Докъде беше стигнал с разследването, когато започнаха да те заплашват?
— Проверих черния пазар за човешки органи, но не открих нищо. Проучих житието и битието на жертвата и се убедих, че никой не е имал причини да я убива. Известно време бях в безизходица, но все си спомнях за начина, по който беше извършена операцията. Абсолютно професионално, нали?
— Да, аз съм на същото мнение.
— На няколко пресечки от местопрестъплението се намира болница, където лечението е безплатно. Открих, че жертвата няколко пъти е посещавала тази болница. Разпитах всички лекари, които се редуват на смени, проучих го. Изглеждаше, че бях попаднал в задънена улица. Но интуицията ми подсказваше друго — добави той и видимо се отпусна, когато Ив кимна. — Започнах да проверявам в другите болници, като най-вече се интересувах от хирурзите. Но когато стигнах до клиниката „Нордик“, шефът ме повика и ме предупреди, че онзи тъпанар Уейлан се оплакал и поискал да проявим по-голямо уважение към медиците. Ама че глупак!
— Той се опита да подреже и моите крила.
— Този човек е позор за нашия щат — продължи Уил. — Жена ми се интересува от политика, но не споменавай пред нея за Уейлан. — За пръв път той се усмихна и сякаш се подмлади. — В този дом е забранено да се говори за него. Поведението му ме накара да го заподозра — какво му пука за лекарите? После узнах, че имал роднини в Лекарския съюз. Точно когато се залових да го проучвам, проклетият дроид ме нападна и заплаши да ме убие. — Макрий въздъхна, стана и закрачи из стаята. — Щях да докладвам писмено за случилото се, но когато отидох на работа, командирът ме извика при себе си. Предупреди ме, че срещу мен били подадени много оплаквания. Вместо да ме подкрепи, той ме предупреди да внимавам. Каза ми: „Гледай да не настъпиш някого по мазола. Какво толкова, че са убили някакъв боклук. Не дразни богатите и могъщите хора.“ Вбесих се и реших да се заема още по-сериозно с разследването. След това по пощата започнаха да пристигат снимките… и се отказах. Ако сега ми се налагаше да избирам, отново щях да постъпя по същия начин.
— Не мога да искам от теб да продължиш, Уил. Не бива да рискуваш живота на близките си. И без това си направил повече от необходимото.
— Отказах се от значката си — промълви той с треперещ глас, едва сдържайки сълзите си. — А твоята са отнели.
Ив реши, че трябва да го утеши и насила се усмихна.
— И двамата сме прекарани, нали?
— Точно така, Далас.
— Ще те помоля да ми дадеш всички материали, които имаш… и може би ще успеем да си ги върнем. Копирал ли си файловете си?
— Не. Но си спомням почти всичко. Месеци наред обмислям подробностите. Някои неща съм записал. — Погледна към вратата, когато чу гласа на съпругата си и прошепна: — Карън не знае нищо. Не искам да я тревожа.
— Кажи ми името на някого, когото си вкарал в затвора и наскоро е бил освободен.
— Друри. Саймън Друри.
— Дошла съм да поговорим за Друри. — Ив се озърна и присмехулно повдигна вежди, когато Рурк влезе с поднос, върху който бяха подредени чаши и чинийки. „Ще ни почерпят кафе със сладки“ — помисли си, сетне едва прикри гримасата си, като забеляза каничката във формата на пухкаво бяло котенце. По дяволите, Рурк винаги печелеше облозите!
— Кафето ще ни ободри, благодаря. — Взе си бисквита и се загледа в Карън, питайки се как жената успява да се движи с този огромен корем.
Домакинята забеляза втренчения й поглед и се усмихна.
— Днес трябва да родя.
Ив се задави с бисквитата. Нямаше да се изплаши толкова, ако Карън беше насочила към нея лазерно оръжие.
— Днес ли? Значи може да родите ей сега, така ли?
— Е, не точно на минутата. — Младата жена се засмя и с обожание изгледа Рурк, който й подаде чаша чай. — Но мисля, че няма да чакам дълго.
„Очевидно са се сдушили с Рурк, докато са седели в кухнята и са обсъждали готварски рецепти и глупавите порцеланови котенца!“ — ядно си помисли Ив, после отново заразпитва домакинята:
— Сигурно ще ви бъде… ами… ще се радвате когато детето се роди.