— Съсредоточи се върху нея. Гледай към светлината, представи си, че се намираш вътре в нея, сред прекрасната синева. Не бой се, няма да боли. Трябва да разкопчая гащеризона ти.
— Затова ли имаш сини столове в кабинета си. Сигурно искаш пациентите да се потапят в синевата.
— Все едно, че е вода. — Майра бързо разкопча няколко копчета и оголи рамото й. — Можеш да се плъзнеш във водата. Сега ще усетиш леко убождане — промърмори, докато инжектира първия препарат. — Това е само успокояващо.
— Мразя лекарствата.
— Знам. Дишай нормално, сега ще включа скенерите и мониторите. Няма да почувстваш нищо.
— Не се страхувам от болката. Халката ми в теб ли е? — Вече преплиташе език, виеше й се свят. — Ще ми я дадеш ли?
— Бъди спокойна, щом свършим, ще ти я върна. — Психиатърката умело прикрепи скенерите към слепоочията й и китките й, в сърдечната област. — Готово. Отпусни се в синевата.
На Ив й се струваше, че се носи върху повърхността на океан. Питаше се защо Майра Предварително я беше наплашила — процедурата беше напълно безболезнена.
Психиатърката зорко следеше мониторите. Пулсът, кръвното налягане, мозъчните вълни… засега всичко беше нормално. Погледна към Ив и видя, че очите са затворени, лицето й беше спокойно, тялото — отпуснато. Нежно докосна страната й, после постави белезници на китките и глезените й и взе втора спринцовка.
— Чуваш ли ме, Ив?
— М-м-м. Да. Чувствам се добре.
— Имаш ли ми доверие?
— Да.
— Тогава запомни, че съм тук, до теб. Започни бавно да броиш от сто към едно.
— Сто, деветдесет и девет, деветдесет и осем, деветдесет и седем… — Когато вторият препарат проникна в кръвта й, пулсът й се ускори, тя се задъха. — Деветдесет и шест. Господи! — Шоковете разтърсиха нервната й система, тялото й се загърчи, опитваше се да се освободи от белезниците.
— Не се съпротивлявай. Дишай. Слушай какво ти казвам. Дишай. Не се съпротивлявай.
Хиляди горещи, гладни насекоми пълзяха върху нея, промъкваха се под кожата й. Някой се опитваше да я удуши, ръцете му бяха като назъбени парчета лед. Сърцето й биеше толкова силно, че заплашваше да изскочи от гърдите й. Отвори очи и пред погледа й сякаш падна червена завеса от ужаса, който я обзе, когато видя белезниците.
— Не ме оковавай! Моля те!
— Така трябва, иначе ще се нараниш. Но аз съм до теб. Ето ръката ми. — Тя стисна свития й юмрук. — Тук съм. Дишай бавно и дълбоко. Слушай гласа ми. Дишай бавно и дълбоко. Лейтенант Далас — строго изрече тя, когато Ив продължи да се задъхва и да се мята. — Заповядах ти да престанеш да се съпротивляваш и да дишаш нормално.
Ив жадно вдъхна въздух, издиша го. Вече не се опитваше да се освободи от белезниците.
— Гледай към лампата — продължи Майра, без да откъсва поглед от мониторите. — Слушай гласа ми, само гласа ми. До теб съм. Знаеш ли коя съм?
— Майра. Доктор Майра. Боли ме.
— След миг ще престанеш да чувстваш болка. Нервната ти система трябва да се адаптира. Дишай дълбоко. Гледай към светлината и дишай дълбоко. — Продължи да повтаря едни и същи напътствия с тих, монотонен глас, докато стрелките на мониторите се върнаха в нормалното си положение, изражението на Ив отново стана спокойно.
— Сега си отпусната и чуваш само гласа ми. Още ли те боли?
— Не, не чувствам нищо.
— Как се казваш?
— Лейтенант Ив Далас.
— Кога си родена?
— Не знам.
— Къде си родена?
— Не знам.
— Къде живееш?
— В Ню Йорк.
— Семейно положение?
— Омъжена съм. За Рурк.
— Къде работиш?
— В Централното управление на нюйоркската полиция. Не… — от мониторите се разнесоха сигнали, подсказващи раздразнение и объркване. — Вече не работя там. Отстраниха ме… временно. Взеха значката ми. Много ми е студено.
Майра нареди температурата в помещението да се повиши с пет градуса. В продължение на няколко минути продължи да задава безсмислени въпроси, за да накара Ив да се успокои, едновременно наблюдавайки кръвното й налягане, дишането, пулса.
— Имаше ли основание за отстраняването ти?
— Правилникът го изискваше — нямам право да бъда на служба, докато съм обект на разследване.
— Имаше ли основание?
Ив объркано смръщи чело и повтори:
— Правилникът го изискваше.
— Ти си ченге до мозъка на костите си — промърмори психиатърката.
— Така е.
Откровеният отговор накара Майра да се усмихне.
— Отговори с „да“ или с „не“ — убивала ли си човек докато си изпълнявала служебния си дълг?
— Да.
„Сега предстои най-трудното“ — помисли си Майра. Знаеше, че като малка Ив беше причинила смъртта на баща си.
— Отнемала ли си човешки живот при друга ситуация освен при самозащита и при опит да спасиш някого?