Когато вратата на чакалнята се отвори, той вдигна глава. Но лицето му се изопна от гняв, щом видя Уитни.
— Здравей, Рурк. Надявах се, че вече са свършили.
— Съпругата ми едва ли ще иска да те види точно сега. Достатъчно страдания й причинихте.
Уитни студено го изгледа, под очите му имаше сенки.
— Всички ние изпълняваме заповеди, Рурк, спазваме процедурата. В противен случай ще настъпи хаос.
— Искаш ли да чуеш мнението ми за вашата процедура? — Пристъпи към командира, очите му гневно проблясваха.
Вратата се отвори. Той се обърна и в сърцето му сякаш се заби стрела — толкова беше потресен от вида на Ив.
Беше бледа като платно. Очите й бяха хлътнали, ирисите й напомняха златисто стъкло, зениците й бяха разширени. Залитна, въпреки че Майра я подкрепяше.
— Не биваше да ставаш. Необходимо е време, за да се възстановиш.
— Трябва да се махна. — Искаше й се да отблъсне ръката на психиатърката, но се страхуваше да не падне. Първо видя Рурк и почувства едновременно раздразнение и облекчение. — Какво правиш тук? Казах ти да не идваш.
— Млъкни! — В гнева си той беше неудържим. Бързо прекоси помещението и блъсна ръката на Майра. — Какво си й сторила?
— Тя само изпълняваше задълженията си.
Ив се опита да запази равновесие, макар да й се повдигаше и да я обливаше студена пот. Каза си, че за нищо на света не бива отново да повърне — вече на два пъти й беше прилошавало.
— Трябва да си легне — обади се Майра. Лицето й беше бледо като на Ив, прорязано със ситни бръчици, предизвикани от напрежението. — Още не се е възстановила. Накарай я да се върне и да легне, за да следя жизнените й функции.
— Искам да се махна. — Ив го погледна в очите. — Не мога да остана тук.
— Добре. Да си вървим.
Тя уморено се облегна на него, в този миг забеляза Уитни. Тласкана от гордостта и от инстинкта си, с мъка се изпъна.
— Сър.
— Далас, съжалявам, че трябваше да се подложиш на тази процедура. По-добре е да останеш под наблюдението на доктор Майра, докато тя прецени, че си по-добре.
— Извинете, сър, но имам право да отида, където си пожелая.
— Джак! — Психиатърката преплете пръсти, почувства се безполезна. — Тя премина през трето ниво.
Уитни гневно се обърна към Ив.
— Не беше необходимо! По дяволите, защо го направи?
— Защото ми отнехте значката — промълви тя, после отново изпъна гръбнак. Надяваше се Рурк да разбере, че не бива да я подкрепя. Когато стигна до вратата, отново се разтрепери, но решително поклати глава. — Да не си посмял да ме вдигнеш на ръце. Остави ми поне малко достойнство.
— Добре, дръж се за мен. — Прегърна я през кръста и се опита да поеме тежестта й. Вместо към ескалатора тръгнаха към асансьора. — Какво представлява третото ниво?
— Истинска гадост. — Тя имаше чувството, че главата й ще се пръсне. — Ужасно беше. Не ми се сърди, нямаше друг изход.
— Нямаше друг изход за теб — промърмори Рурк и я въведе в претъпкания асансьор.
Погледът й се замъгли, по челото й изби студена пот. Гласовете на хората около нея ту се засилваха, ту заглъхваха, сякаш бяха океански вълни. Стори й се, че пропада в бездна, смътно дочу Рурк да й казва, че почти са стигнали до паркинга.
— Добре. — Сивата пелена пред очите й стана още по-плътна. — Майра ме предупреди за подобни странични ефекти. Няма никаква опасност.
— За кой от страничните ефекти говориш?
— Мамка му, Рурк! Мисля, че ще припадна.
Така й не чу как съпругът й изруга, когато я грабна в прегръдките си.
Двайсета глава
В продължение на четири часа тя ту спеше, ту изпадаше в безсъзнание. Не си спомняше как бяха стигнали до вкъщи и как се беше озовала в леглото. И за щастие на всички не си спомняше как по молба на Рурк омразният й Съмърсет я беше прегледал и беше заявил, че й е необходима почивка.
Когато се събуди, главата още я болеше, но вече не й се повдигаше и не трепереше.
— Можеш да вземеш таблетка против главоболието.
Тя примигва, за да проясни погледа си и се втренчи в синьото хапче, което той й подаваше.
— Какво?
— Вече можеш да вземеш болкоуспокояващо. Хайде, глътни го.
— Не искам да пия никакви лекарства…
Беше принудена да млъкне, тъй като той насила сложи таблетката в устата й и й нареди:
— Гълтай!
Ив се намръщи, но машинално се подчини, сетне промърмори:
— Добре съм… мина ми вече.
— Разбира се. Тогава да отидем да потанцуваме.
Ив седна, опитвайки се да преодолее замайването.
— Някой видя ли как припаднах?
— Не. — Той нежно я помилва. — Репутацията ти на кораво ченге е ненакърнена.
— Слава богу, че поне това е наред. Знаеш ли, умирам от глад.