— Много благодаря, миличка.
— Не се дръж фамилиарно с мен, приятелче. — Тя ловко зави по булеварда, избягвайки сблъсъка с подвижния павилион за скара и насочи колата на юг. — Не мога да повярвам, че го правя. — Задмина огромен автобус, изхвърлящ облаци от изгорели газове, профуча през кръстовището точно когато светофарът се смени на жълто. — Сигурно напълно съм откачила, та непрекъснато си слагам главата в торбата и нарушавам законите.
— Но нали го правиш в полза на обществото?
— Ако продължавам по същия начин, ще свърша в затвора. Едно време най-стриктно спазвах устава и законите, вярвах в тях. А сега сътворявам мои закони.
— Нямаше друг избор… освен отново да се скриеш в спалнята си.
— Прав си. В определен момент всеки от нас е изправен пред дилема. Аз направих моя избор.
Откри място за паркиране на четири пресечки от „Канал“ и спря колата между някакъв мотоциклет и очукан камион. Елегантната двуместна кола на Рурк се открояваше като лебед сред грозни патенца, но не беше противозаконно да се кара супермодерен автомобил в този сектор.
— Не искам да паркирам близо до болницата. Надявам се, че колата има алармена система.
— Естествено. И то няколко. — Преди да слязат, той нареди на устройствата да се включат, извади нещо от джоба си и го подаде на Ив: — Вземете оръжието си, лейтенант.
Тя го грабна и възкликна:
— Какво правиш!
— Връчвам ти оръжие.
— Нито един от двама ни няма право да носи оръжие… — Ив въздъхна, като видя подигравателната му усмивка. — Престани да се хилиш! — заповяда му и пъхна в джоба си електрошоковата палка.
— Когато се върнем вкъщи, ще ме… накажеш за неподчинението.
— Престани да мислиш за секс.
— Защо? Този квартал ми навява други мисли. — Той сложи ръка на рамото й, докато вървяха по улицата. Скитниците, които надничаха от входовете, бързо се отдръпваха — навярно се плашеха от суровия поглед на Ив и от гневното изражение на Рурк.
— Болницата е разположена в стара сграда — заобяснява тя. — Няма специализирана система за сигурност, нито охранителни камери. Но бравите са солидни, може би са с таймери — законът го изисква заради лекарствените препарати, които са на склад. Има и аларма против крадци. Разбрах, че разследването е поверено на Картрайт, която е способно ченге. Питам се обаче как ще влезем. Вече нямам шперц.
Рурк леко стисна рамото й.
— Но имаш мен, което е равносилно.
— Да. — Погледна го — изражението му подсказваше, че той безкрайно се забавлява. — Така изглежда.
— Ако искаш, ще те науча как да се справяш с различни ключалки.
Предложението му беше съблазнително. Господи, колко й липсваха оръжието и значката й!
— Ще наблюдавам да не се появи някой полицай или нежелан свидетел. Ако неволно включиш алармата, ще избягаме.
— Скъпа, не съм се издънвал, откакто бях на десет. — Рурк се престори на обиден, но се зае с вратата на болницата, докато Ив застана на пост и се замисли. Омразата, която Бауърс беше изпитвала към нея още от академията, откриването на мъртвия скитник и смъртоносния заговор за кражба на органи бяха довели до там да й отнемат значката. Сега охраняваше съпруга си, който без да му мигне окото се готвеше да влезе с взлом в сградата.
Ако продължаваше по този начин, тя никога нямаше да се върне на работа в полицията. Обърна се и понечи да извика на Рурк да не предприема нищо. Но се вкамени, щом го видя да стои пред отворената врата.
— Какво решаваш, лейтенант?
— Майната му на всичко — промърмори тя и влезе в болницата.
Рурк я последва и затвори вратата, сетне включи джобното си фенерче.
— Къде е кабинетът?
— В дъното на коридора. Вратата се отваря отвътре.
— Дръж фенерчето. — Той приклекна и й направи знак да освети бравата. — От години не съм виждал такава. Приятелката ти Луиз е била оптимистка, щом си е въобразявала, че може да модернизира тази сграда само с половин милион долара.
Извади нещо като писалка, свали капачката и прокара пръст по тънката жица.
Ив го познаваше близо година, чувстваше го близък като никого друг на света, но той продължаваше да я изненадва.
— Нима винаги носиш инструменти за влизане с взлом?
Рурк присви очи и пъхна жицата в процепа.
— Ами, да. Човек не знае кога ще му потрябват. Ето… почти успях. — Той завъртя инструмента и се заслуша в изщракването на езичетата. Разнесе се тихо бръмчене, после бравите се отключиха.
— След вас, лейтенант.
— Бива си те. — Тя забърза по коридора, като осветяваше с фенерчето пътя си. Влязоха в кабинета.
— Няма прозорец. Лампите се включват чрез ключ. — Натисна го и примигна, докато очите й свикнаха със светлината. Огледа се и установи, че „метачите“ бяха оставили след себе си обичайната мръсотия — върху всички мебели имаше лепкаво покритие, с което се снемаха пръстовите отпечатъци.