— Това е паркинг, предназначен за пациентите на спешното отделение. Нараняванията или заболяването ви трябва да бъдат потвърдени, за да разрешим автомобилът ви да остане тук. Моля, съобщете от какво се оплаквате и пристъпете по-близо, за да ви огледаме.
— Състоянието ми е критично — вбесена съм — отвърна тя и вдигна значката си към него, за да я разгледа. — Полиция! А сега ще ме оставиш ли на спокойствие?
Роботът ужасено изписука, а Ив се извърна и се запъти към омразната стъклена врата.
В чакалнята на спешното отделение се чуваха писъци, плач, недоволни гласове. Някои пациенти попълваха формуляри, други седяха приведени и с безжизнени погледи чакаха реда си да бъдат приети.
Някакъв санитар старателно почистваше сивия метален под от кръв. Сестри със светлосини униформи забързано влизаха и излизаха. От време на време през приемната профучаваше лекар с развяваща се бяла престилка, който упорито избягваше погледите на пациентите.
Ив откри първия компютризиран указател и попита как да стигне до хирургичното отделение. Оказа се, че е най-добре да използва подземния трамвай, а когато се качи на него, се озова в компанията на болен, привързан към количка, двама стажант лекари, наглед уморени до смърт, и мъж и жена, които си шепнеха за някой си Джо, на когото току-що били присадили черен дроб.
Когато стигна до дясното крило, тя използва ескалатора и слезе на първия етаж.
Тук беше тихо като в катедрала; впечатлението се подсилваше от таваните, украсени с мозайки и великолепно подредените цветя. Подредени бяха кътове с канапета и кресла, всички бяха оборудвани с комуникационна апаратура. Дроиди „екскурзоводи“ в пастелни костюми предлагаха помощта си на хората, дошли на свиждане на близките си.
Не всеки можеше да си позволи да бъде опериран с лазерен скалпел, да бъде „закърпен“ или да му бъде подменен някой жизненоважен орган. Лечението в частните здравни заведения струваше скъпо, центърът „Дрейк“ предлагаше комфорт на всички, които можеха да си го позволят.
Ив се приближи до едно от гишетата за приемане на пациенти и показа значката си на служителя, за да избегне недоразумения.
— Искам да говоря с доктор Колин Кагни.
— Моля, почакайте, докато го открия. — Човекът носеше тъмносив костюм и вратовръзка с идеален възел. Бързо натисна някакви клавиши, сетне учтиво се усмихна на Ив. — Доктор Кагни е на десетия етаж, в отделението за консултации. В момента преглежда пациент.
— Има ли на този етаж чакалня?
— На десети етаж има шест помещения, които служат за приемни. Ще проверя кое е свободно. — Той натисна други клавиши, на таблото пред него заблещукаха зелени и червени лампички. — Приемна №3 ще бъде на ваше разположение.
— Добре. Съобщете на доктор Кагни, че го чакам… и че нямам много свободно време.
— Разбира се. Използвайте който и да било асансьор, лейтенант. Бъдете здрава.
— Ще се постарая — промърмори Ив. Тръпки я побиваха от тази пресилена любезност. Реши, че навярно едно от условията човек да бъде приет на работа тук, беше напълно да се обезличи. Изкачи се с асансьора до десетия етаж и откри приемната, където трябваше да чака лекаря.
Малката стая беше обзаведена с вкус, а на екрана на уредбата за подобряване на настроението се редуваха меки пастелни цветове. Ив побърза да го изключи, сетне нервно се заразхожда из помещението. И през ум не й минаваше да седне на ниското канапе или на удобното кресло.
Искаше й се да бъде далеч от тук, но тъй като се налагаше да остане, се доближи до прозореца и надникна навън, към Второ авеню. Познатата гледка й подейства успокояващо. Както обикновено имаше задръстване на движението, пешеходците се блъскаха по тротоарите. Болничен хеликоптер закръжи и се насочи към определеното за вертолети място. Ив забеляза как кацнаха още два хеликоптера, после една след друга пристигнаха пет линейки. В този момент вратата зад нея се отвори.
— Лейтенант, радвам се да ви видя. — Кагни ослепително се усмихна, белите му зъби бяха идеално подредени като гвардейци.
Докато той се приближаваше към нея, Ив успя да разгледа гладкото му лице, интелигентните му очи под поразително черните му вежди. Косата му беше напълно побеляла, само над лявото му слепоочие имаше черен кичур.
Кагни не носеше бяла престилка, а извънредно елегантен костюм с цвета на сивите му очи. Здрависа се с младата жена и тя установи, макар дланта му да беше мека като на дете, че ръкостискането му бе на истински мъж.